— Да не би леля Елизабет да е променила мнението си?
— Все още не. Но — мрачно предрече Ъкридж — съвсем скоро ще го направи, освен ако не реагираме светкавично.
— Но какво се е случило?
Ъкридж хвърли пакетите. Това, изглежда, го поуспокои.
— Тъкмо излизахме от „Хародс“ — каза той — и се канех да отпраша към къщи с тези пакети, когато ми го сервира. Като гръм от ясно небе!
— Какво, Стенли, скъпи? Какво ти сервира?
— Най-противната и гаднярска новина на света. Че ще присъства на вечерята на клуб „Перо и мастило“ в петък вечер. Видях я да говори с някаква жена със сплескан като на мопс нос в отдела за плодове, зеленчуци, птици и домашни любимци, но така и не разбрах за какво си говореха. А тя да вземе да покани старата дама на тази проклета вечеря!
— Но, Стенли, защо леля Елизабет да не отиде на вечерята в клуб „Перо и мастило“?
— Защото моята леля пристига в града в петък, специално за да произнесе реч на тази вечеря, а твоята леля ще направи всичко възможно да й бъде представена и да си поговорят надълго и нашироко за мен.
Двамата се втренчихме безмълвно един в друг. Новината наистина беше смазваща. Също като влизането в контакт на два несъвместими химикала, така и срещата на леля с леля щеше неизбежно да произведе експлозия. И в тази експлозия щяха да бъдат погубени безвъзвратно надеждите и мечтите на две влюбени сърца.
— О, Стенли! Какво можем да направим?
Ако въпросът беше отправен към мен, щеше да ми бъде трудно да отговоря; но Ъкридж, този изобретателен човек, макар и повален, не беше нокаутиран.
— Има само един изход. Хрумна ми, докато търчах по Бромптън роуд. Момко — продължи той, като сложи тежката си ръка върху рамото ми — ще имам нужда от твоето съдействие.
— О, чудесно! — извика Мили.
Аз самият не бих направил подобен коментар. Тя продължи да обяснява.
— Мистър Коркоран е толкова умен. Сигурна съм, че ако нещо може да се направи, той ще го направи.
Това окончателно унищожи шансовете ми да окажа каквато и да е съпротива. Щях да успея да дам отпор на Ъкридж, но очарованието на това момиче така бе смазало волята ми, че бях като восък в нейните ръце.
Ъкридж седна на бюрото и заговори напрегнато, както подобаваше на случая.
— Колкото и да е странно, момко — с поучителен тон започна той, — понякога се оказва, че дори най- големите трудности, през които човек трябва да премине, в края на краищата могат да му донесат нещо добро. В живота ми няма период, който да съм мразил повече от месеците, прекарани в къщата на леля ми в Уимбълдън. Но слушай продължението, стари друже! Именно докато търпях несгодите и тиранията й, успях да изуча нейните навици, което в случая ще ни помогне. Помниш ли Дора Мейсън?
— Коя е Дора Мейсън? — бързо попита Мили.
— Една обикновена възрастна жена, която беше секретарка на леля ми — също тъй бързо отговори Ъкридж.
Аз лично помнех Дора Мейсън като доста хубаво и привлекателно момиче, но си дадох сметка, че ще бъде неразумно да споделя тези спомени. Задоволих се само да отбележа наум, че Ъкридж, независимо от недостатъците му като съпруг, притежаваше онзи тъй необходим такт, който помага в семейния живот.
— Мис Мейсън — продължи той, както ми се стори, този път малко по-предпазливо и премерено — имаше навика да ми разказва понякога за работата си. На мен, разбираш ли, ми беше жал за тази възрастна женица, защото нейният живот беше сив и безрадостен и си бях поставил за цел от време на време да внасям в него известно разнообразие.
— Колко типично за теб, скъпи!
Тези думи, както се досещате, каза Мили, а не аз. Тя гледаше своя годеник с блеснали от възхищение очи и според мен си мислеше, че описанието, което бях дал за него, като един модерен Галахад, беше твърде скромно за неговите невероятни качества.
— И едно от нещата, които сподели спонтанно с мен — не се отклони от основната линия Ъкридж, — беше, че въпреки постоянното ораторстване по тези снобарски купони, леля ми не може да обели и думичка, ако речта й не е предварително написана и тя не я е наизустила. Мис Мейсън ми се закле тържествено, че именно тя е написала всяка дума, произнесена от леля ми пред публика през последните две години. Започваш ли да схващаш мисълта ми, момко? Казано накратко, трябва да докопаме тази реч, която тя се кани да произнесе на вечерята в „Перо и мастило“. Трябва да сложим ръка на нея, стари ми друже, преди да стигне до леля ми. По този начин ще осуетим нейните планове. Задигни тази реч, Корки, старче, преди да е достигнала до нея и от мен да знаеш, че в петък ще установи, че има главоболие и не може да присъства на вечерята.
Бях скован от онова чувство на неизбежна обреченост, което спохожда хората в опасност.
— Може би вече е късно — изпелтечих аз в последен плах опит за самосъхранение. — Сигурно отдавна е получила речта.
— В никакъв случай. Знам каква е, когато завършва някоя от противните си книги. Не дава по никакъв начин да отвличат вниманието й. Уосик, нейният секретар, при всички положения има нареждане да й изпрати проклетото нещо с препоръчано писмо, което да пристигне в петък сутринта, така че тя да успее да го наизусти във влака. Слушай сега внимателно, момко, защото съм обмислил всичко до най-малките подробности. Леля ми е в къщата си в Маркет Дийпинг, Съсекс. Не знам какво е разписанието на влаковете, но със сигурност има поне един, който може да ме откара до Маркет Дийпинг довечера. Веднага щом пристигна, ще изпратя телеграма на Уосик подписана с „Ъкридж“ — каза този знаменит интригант. — Аз имам пълно право да подписвам телеграми с „Ъкридж“ — добави той оправдателно. — В нея ще му наредя да предаде речта на господин, който ще го потърси, защото има уговорка с него да занесе речта в къщата й. Единственото, което се иска от теб, е да отидеш до къщата на леля ми, да се срещнеш с Уосик — прекрасен момък и точно от онзи тип хора, които нищо няма да заподозрат — да вземеш ръкописа и да си тръгнеш. Щом завиеш зад първия ъгъл, ще го хвърлиш в най-близката кофа за боклук и всичко ще бъде наред.
— Не е ли наистина чудесен, мистър Коркоран? — извика Мили.
Погледнах към нея. Очите й на персийско коте се взираха грейнали в моите — радостно, доверчиво, изпълнени с увереност. Аз преглътнах с усилие.
— Добре — дрезгаво казах аз.
На другата сутрин, докато се качвах в таксито, което щеше да ме откара до Хийт хаус, Уимбълдън Комън, бях обзет от тежко като олово предчувствие за надвиснала над мен неизбежна гибел. Опитах се да се избавя от този разтърсващ страх, като убеждавах сам себе си, че той се дължи единствено на спомените от последното ми посещение в тази къща, но той се бе вкопчил в гърдите ми и отказваше да ме напусне. През целия път бях изпълнен с мрачно предчувствие и когато позвъних на входната врата, ми се стори, че някакво немирно черно дяволче се изкиска зловещо. И докато чаках да ми отворят, изведнъж разбрах!
Дяволчето имаше пълното основание да се кисна, та чак да се пукне от кикот. Като светкавица ме озари прозрението къде е слабостта на нашия план. Беше съвсем в стила на Ъкридж, този вечно прибързващ малоумник, да не я забележи; но това, че аз самият не я бях забелязал, вкисна допълнително и без друго киселото ми настроение. Простият факт, който беше убегнал от вниманието и на двама ни, беше следният — тъй като бях идвал в къщата и преди, икономът щеше да ме познае. Аз можеше и да успея да отмъкна речта, но на Великия бял вожд щеше да бъде докладвано кой и кога го е направил. Щеше да й бъде съобщено, че посетителят, дошъл за ръкописа, е бил не някой друг, а презреният мистър Коркоран, свързан с неприятни спомени. И какво щеше да се случи тогава? Даване под съд? Затвор? Обществен позор?
Бях готов да отпраша към някое по-сигурно убежище, когато вратата се отвори и аз изпитах най- силното облекчение, спохождало някога човешко същество.
Пред мен стоеше нов новеничък иконом.
— Е?
Всъщност, той не произнесе думата, но наличният му чифт изразителни, свъсени вежди свършиха
