— Несъмнено.
— Е, много мило и съобразително от ваша страна, че сте го донесли. При тези тревоги около Ленард…
— Знам, знам — измърмори Ъкридж, досущ като някой лекар.
— Струва ми се толкова странно — заяви лейди Лейкънхийт, — че след като пуснах обяви във всички вестници, никой не успя да го намери.
— Може би някой го е намерил! — загадъчно каза Ъкридж.
— Мислите, че е бил откраднат?
— Убеден съм. Такъв красив папагал като Ленард, който може да говори на шест езика…
— И да пее — промълви лейди Лейкънхийт.
— …и да пее — добави Ъкридж, — струва много пари. Но не се притеснявай, стар… ъ… не се притеснявайте. Ако разследването, което в момента провеждам, се окаже успешно, Ленард ще бъде при вас утре жив и здрав.
— Утре?
— Точно така, утре. Разкажете ми сега за вашата малария.
Усетих, че е дошло време да си тръгвам. Не само защото разговорът бе тръгнал в чисто медицинска посока и аз на практика бях изключен от него; онова, което наистина ме теглеше навън, беше неотложната нужда да изляза някъде на открито и да помисля. В ума ми цареше истински хаос. Изведнъж започна да ми се струва, че светът е пълен с важни и обезпокоителни папагали. Взех си шапката и станах. Домакинята удостои оттеглянето ми само с разсеяно кимване. Последното нещо, което видях, беше как Ъкридж като човек с голямо сърце нежно се навежда напред, за да не пропусне нито сричка от клиничните откровения на своята събеседничка. Той не потупваше лейди Лейкънхийт по ръката и не й казваше да бъде храбра малка жена, но правеше всичко, което един мъж може да направи, за да й покаже, че макар и суров на вид, сърцето му си е на мястото и съчувства на нейните неприятности. Тръгнах обратно към къщи. Вървях бавно и замислено, като се блъсках в улични лампи и пешеходци. Когато най-сетне стигнах Ибъри стрийт, гледката на Ъкридж, изтегнат на дивана с цигара в уста, ми подейства като небесно откровение. Бях твърдо решен преди да си тръгне да получа обяснение за онова, което ставаше, дори ако трябваше да изтръгна със сила истината от него.
— Здрасти, момко! — каза той. — Дявол да го вземе, Корки, стари друже, преживявал ли си някога в живота си нещо по-странно от нашата среща преди малко? Надявам се, не се сърдиш, задето се престорих, че не те познавам. Работата е там, че положението ми в онази къща… Какво, по дяволите, правеше ти там, между другото?
— Помагам на лейди Лейкънхийт да подготви мемоарите на съпруга си.
— Разбира се, да. Спомням си, като я чух да казва, че щяла да впрегне някого. Но колко странно, че това се оказа точно ти. Както и да е, докъде бях стигнал? О, да. Моето положение в къщата, Корки, е толкова деликатно, че не се осмелявам да рискувам и да вляза в каквато и да е ангажираща близост. Искам да кажа, че ако бяхме се хвърлили да се прегръщаме и ти след време направеше някакъв глупав гаф — а нищо не ти пречи да го сториш, момко — и те изхвърлят на улицата за лявото ухо — е, виждаш в какво положение ще се окажа аз. Ще бъда несъмнено завлечен от твоето падение. А аз най-тържествено те уверявам, момко, че от добрите ми отношения с тази жена зависи целият ми живот. Трябва да получа нейното съгласие!
— Нейното какво?
— Нейното съгласие. За женитбата.
— Женитбата?
Ъкридж издуха облак дим и се вторачи сантименталнопрез него към тавана.
— Нали е истински ангел? — тихо въздъхна той.
— Лейди Лейкънхийт ли имаш предвид? — попитах аз, озадачен.
— Не се прави на малоумник! Мили, разбира се.
— Мили? Момичето в синьо?
Ъкридж въздъхна мечтателно.
— Когато я срещнах за пръв път, Корки, тя носеше точно тази синя рокля. И шапка с финтифлюшки. Беше в метрото. Отстъпих й мястото си и докато висях на кожения ремък над нея, се влюбих направо светкавично. Давам ти честната си дума, момко, влюбих се завинаги в нея между спирките на Слоун скуеър и Южен Кенсингтън. Тя слезе на Южен Кенсингтън. Аз също. Проследих я до къщата, позвъних, убедих прислужницата да ме пусне, а щом се озовах вътре, скалъпих някаква история, че са ме упътили неправилно и съм попаднал на грешен адрес и прочее неща от сорта. Сигурно са ме помислили за луд, или че се опитвам да им продам някаква застраховка, но за мен това нямаше значение. След няколко дни ги посетих, а после се навъртах наоколо и внимателно следях къде ходят и какво правят, пресрещах ги навсякъде, където отидеха, покланях се, подхвърлях по някоя дума и общо взето ги карах да усещат присъствието ми. Казано накратко, стари друже, ние се сгодихме. Успях да установя, че Мили има навик да извежда кучето на разходка в Кенсингтън гардънс всяка сутрин в единайсет и след това нещата започнаха да се подреждат. Струваше ми доста усилия, разбира се, да ставам толкова рано, но аз бях неизменно там всеки ден, приказвахме и хвърляхме пръчки на кучета и… е, както казах, сгодени сме. Тя е най-възхитителното и прекрасно момиче, което си срещал в живота си, момко.
Изслушах този разказ без да пророня дума. Цялата история беше твърде катастрофална за ума ми. Тя направо ме смаза.
— Но… — започнах аз.
— Но — прекъсна ме Ъкридж — все още не сме съобщили новината на старата дама и аз се опитвам с всеки нерв на тялото си, с всяка фибра на мозъка си, стари друже, да й се представя в добра светлина. Затова й занесох онзи ПЕППО. Сигурно ще кажеш, че не е кой знае колко, но всяка дреболия помага. Показва усърдие. А от усърдието по-хубаво няма. Но, разбира се, онова, на което най-много разчитам, е папагалът. Това е моят коз.
Аз прокарах ръка по сбръчканото си от мисловен напън чело.
— Папагалът! — повторих аз едва-едва. — Обясни ми за папагала.
Ъкридж ме изгледа искрено учуден.
— Нима искаш да ми кажеш, че още не си разбрал? Човек с твоята интелигентност! Корки, ти ме смайваш. Ами че аз го откраднах, разбира се. Или по-точно, Мили и аз го откраднахме. Мили — момиче като нея се среща едно на милион — пъхна птицата в пазарска чанта една вечер, когато леля й вечеряше навън и ми я спусна през прозореца на гостната. Сега аз я държа на заден план, докато не назрее моментът за зрелищното й връщане. Нямаше да свърши работа, ако я бях върнал веднага. Лоша стратегия. По-разумно ще бъде да задържа пернатото няколко дни в резерв, да покажа усърдие и да предизвикам интерес. Двамата с Мили разчитаме на факта, че старата дама така здраво се е запънала да й върнат папагала, та едва ли после ще ми откаже каквото и да било.
— Но защо натресе проклетия папагал в моята квартира? — попитах аз, спомнил си за неприятното преживяване. — Сърцето ми щеше за една бройка да изхвърчи като тапа навън, когато кутията за шапки проговори.
— Съжалявам, старче, но трябваше да го направя. Не мога да бъда сигурен, че на старата дама няма да й скимне да дойде в моята квартира за нещо. От време на време съм я канил — твърде непредвидливо, както сега си давам сметка — на чай някой следобед. Затова трябваше да оставя птицата при теб. Утре ще я взема.
— Ще я вземеш още тази вечер.
Не тази вечер, старче — замоли Ъкридж. — Утре. Ще видиш, че няма да ти създава никакви неприятности. Просто й подхвърляй по някоя дума от време на време и й давай хляб, натопен в чай или нещо друго и няма да имаш никакви проблеми с нея. А аз ще мина най-късно към обяд да я взема. Господ здраве да ти дава, момко, затова, че ми помогна днес!
За човек като мен, който счита, че са му необходими поне осем часа сън, ако иска да запази младежкия си вид, фактът, че папагалът Ленард се оказа много чувствителен и лесно възбудим, се оказа убийствено измерителен. Както щях да установя, изпитанията, през които беше минал след напускането на родния дом, бяха разтърсили нервната му система. Преди да си легна новият ми съквартирант се държеше сравнително
