пожела да ви връча тези неща.
Щом приближих масата, на която беше поставил предметите, успях да реша загадката с бутилката. Тя беше голяма и тумбеста, а върху най-изпъкналата й част с червени букви се мъдреше една-единствена дума: ПЕППО. Под нея, с по-малки черни букви беше написано: „Действа ободрително“. Не бях виждал Ъкридж повече от две седмици, но си спомних, че при последната ни среща ми беше говорил за някакъв противен сироп, от онези без рецепта, на който той по някакъв начин беше станал представител. Очевидно това беше въпросната лечебна течност.
— Но какво има в кутията за шапки? — попитах аз.
— Не мога да кажа, сър — отвърна Бауълс.
В този миг обектът на дискусията, който до този момент си стоеше на мястото мирно и тихо като всяка нормална неодушевена вещ, изруга цветисто като стар моряк, след което запя встъпителните тактове на „Ани Лори“ и накрая потъна в предишното си мрачно мълчание.
Несъмнено няколко дози от ПЕППО биха ме въоръжили с необходимата сила на духа, за да понеса със стоическо безразличие това забележително произшествие. Тъй като обаче вътрешността ми не съдържаше нито капка от чудодейния сироп, оживяването на мъртвата материя оказа ужасно въздействие върху нервните ми центрове. Аз отскочих назад и съборих един стол, а Бауълс, забравил за своето достолепие, се издигна безмълвно към тавана. За пръв път го виждах да сваля обичайната си маска на пенсиониран сфинкс, затова дори в този тежък за мен момент аз изпитах искрена наслада от гледката. Тя беше от онези вълнуващи преживявания, които се случват веднъж в живота.
— За Бога! — възкликна Бауълс.
— Я си вземи един фъстък — гостоприемно предложи кутията за шапки. — Вземи си, де.
Паниката на Бауълс намаля.
— Това е птица, сър. Папагал!
— Какво, дявол да го вземе, си мисли, че прави Ъкридж — изревах аз както подобава на възмутен стопанин, — като задръства стаята ми с проклети папагали? Ще ми се този човек да разбере…
Споменаването на името Ъкридж подейства на Бауълс като галещ летен бриз. Той възвърна обичайната си самоувереност.
— Не се съмнявам, сър — изрече той с хладна нотка в гласа, очевидно предназначена да ме укори за моето избухване, — че мистър Ъкридж има основателна причина да ни повери птицата. Предполагам, че иска вие да поемете грижите за нея.
— Той може и да иска… — започнах напушен аз, но в този момент погледът ми попадна върху часовника. Ако не исках да създам лошо впечатление у работодателката си, като я накарам да ме чака, трябваше незабавно да тръгвам.
— Остави тази кутия за шапки в другата стая, Бауълс — казах аз. — И, предполагам, ще направиш добре, ако дадеш на птицата нещо за ядене.
— Много добре, сър. Можете да сте напълно сигурен, че ще се погрижа за нея както трябва.
Гостната, в която ме въведоха, след като пристигнах на Търлоу скуеър, беше пълна с всевъзможни джунджурии, разнообразни по големина, форма и цвят, напомнящи гръмогласно за губернаторската кариера на покойния сър Рупърт. В допълнение към тях в стаята се намираше дребно и смущаващо красиво момиче със синя рокля, което ми се усмихна дружелюбно.
— Леля ми ще слезе всеки момент — каза тя и в продължение на няколко минути си разменяхме банални реплики.
След това вратата се отвори и се появи лейди Лейкънхийт.
Вдовицата на Администратора беше висока, ъгловата и слаба жена, със загоряло от слънцето лице и израз на диктатор в оставка, което правеше съвсем правдоподобна теорията, че в годините преди 1906 тя несъмнено беше дала своя принос в управлението на поверените на покойния й съпруг територии. Целият й вид говореше за жена, предопределена от Природата да внушава законност и ред в гърдите на буйните канибалски вождове. Тя ме огледа с преценяващ поглед, а после, сякаш примирена с факта, че макар и да изглеждах съвсем незначителен, вероятно щях да й свърша същата работа като всеки друг срещу предлаганата от нея сума, ме прие сред паството си, като натисна звънеца и нареди да донесат чай.
Чаят беше сервиран и аз се опитвах да съчетая духовит диалог с трудната задача да крепя чашата си върху най-малката чинийка, която някога бях виждал, когато моята домакиня погледна неволно през прозореца и издаде звук, който беше нещо средно между въздишка и цъкане с език.
— О, Боже! Пак този странен човек.
Момичето със синята рокля, което беше отказало чай и бродираше в единия от ъглите, се наведе още повече над своето ръкоделие.
— Мили! — жално проплака губернаторшата, сякаш желаеше съчувствие в тази неприятна ситуация.
— Да, лельо Елизабет?
— Този човек отново идва!
Последва кратка, но ясно доловима пауза. Страните на момичето се обагриха в нежно розово.
— Да, лельо Елизабет? — каза тя.
— Мистър Ъкридж — обяви прислужницата на вратата.
В този миг установих, че ако подобни неочаквани удари продължаваха да ме спохождат и съществуването ми се превърнеше в нескончаема поредица от сътресения и изненади, то щеше да се наложи да допусна ПЕППО официално в живота си като съществен регулиращ фактор. Аз безмълвно наблюдавах как Ъкридж нахлу весело в гостната с уверената решителност на мъж, попаднал в позната обстановка. Дори и да не разполагах с думите на лейди Лейкънхийт като доказателство, поведението красноречиво говореше, че той е чест посетител в нейната гостна; а как беше успял да се сближи с една толкова видна и уважавана дама, за мен беше пълна загадка. Съвзех се от вцепенението си, за да установя, че ни запознават, и че Ъкридж, поради някаква причина, несъмнено съвсем ясна за неговия потаен ум, ала необяснима за мен самия, се отнасяше към мен като към съвсем непознат човек. Той кимна любезно, но сдържано и аз, влизайки в тон с негласното му желание, кимнах в отговор. Очевидно изпълнен с облекчение, той се впусна в задушевен разговор с лейди Лейкънхийт.
— Имам добри новини за вас — каза той. — Новини за Ленард.
Промяната в поведението на нашата домакиня при тези думи беше забележителна. Нейният тираничен вид се смекчи мигновено и се превърна в трепетно суетене. Цялата й надменност, която я беше накарала само преди миг да го назове „онзи странен човек“, изчезна като подплашен канибал. Тя настоя да му поднесат чай и кифлички.
— О, мистър Ъкридж! — извика тя.
— Не искам да събуждам напразни надежди и прочее неща от сорта, момко… искам да кажа, лейди Лейкънхийт, но кълна се, наистина смятам, че съм попаднал на следа. Доста усърдно поразузнах тук- там.
— Колко мило от ваша страна!
— Не, не — скромно отвърна Ъкридж.
— Толкова се притесних — каза лейди Лейкънхийт, — че нямах нито миг спокойствие.
Много лошо!
— Снощи имах пристъп на моята отвратителна малария.
При тези думи, сякаш му бяха дали знак, Ъкридж бръкна под креслото си и извади от шапката си като някой фокусник една бутилка, сестра-близначка на онази, която беше оставил в моята стая. Дори от мястото си успях да разчета онези ободрителни думи върху яркия й етикет.
— В такъв случай имам точно това, от което се нуждаете — избоботи той. — Ето какво ви трябва. Блестящи отзиви отвсякъде. Две дози и сакатите хвърлят патериците и се записват в кордебалета.
— Аз едва ли бих могла да бъда наречена саката, мистър Ъкридж — отбеляза лейди Лейкънхийт, възвърнала част от предишната си студенина.
— Не, не! За Бога, не! Но няма да сгрешите, ако вземете ПЕППО.
— ПЕППО? — изпълнена със съмнения повтори лейди Лейкънхийт.
— Той ще ви ободри.
— Мислите, че ще ми се отрази добре? — попита страдалката колебливо.
