птици?
Но преди да успея да задълбая дълбочинно в този въпрос, на вратата се позвъни и Ванеса Кук се възправи пред мен. Едва ли е нужно да споменавам, че Джийвс се беше разнесъл като семеен призрак при първи петли — нещо, което прави винаги щом пристигнат посетители. Не го бях видял да се оттегля, а се съмнявах, че и Ванеса го е видяла, но него го нямаше.
Стоях и гледах към нея с онова чувство, което изпитваш, когато си се натъкнал на тиктакаща бомба и се чудиш кога точно ще избухне. Не я бях виждал повече от година, като се изключи онзи поглед отдалеч малко преди полицията да я прибере на топло, и настъпилата у нея промяна накара кръвта ми да се смръзне. Външността и все тъй бе на момиче, способно да обере подсвиркванията на влюбчивия личен състав на Американските въоръжени сили, но се бе появила и една съкрушителност, която липсваше преди, нещо предизвикателно и властно, ако добре ме разбирате. Несъмнено се дължеше на начина й на живот. Човек не може да води протестни маршове и да налага изпълнителната власт по каските, без рано или късно да започне да му личи.
Устните й бяха здраво стиснати, брадичката — вирната напред и целият й вид говореше, че няма намерение да търпи глупости. Мина ми през ума, че след още трийсет години няма да мога да я отлича от леля Агата, пред чийто взор, както е известно, силни мъже треперят като премръзнали котета.
А и в обръщението й към мен нямаше нищо, което да ме успокои. Като ме изгледа мръснишки, сякаш се класирах сред най-презрените народни потисници, тя каза:
— Много съм ти сърдита, Бърти.
Не се зарадвах. Никога не е безопасно да си навлечеш неудоволствието на момиче с шамари като нейните. Отвърнах, че страшно съжалявам, и се поинтересувах какъв е поводът.
— Че си ме последвал тук!
Нищо не ободрява един мъж така, както обвиненията, които може да отърси с лекота. Засмях се ведро и реакцията й на моето веселие почти съвпадна с тази на Орло Портър, с единствената разлика, че докато той спомена за кокошки и яйца, тя предпочете сравнението с хиена, в чието гърло е заседнали кост. Казах, че не съм и подозирал, че ще я срещна из тези места, при което дойде нейният ред да се изсмее — тенекиен смях, който човек не би пожелал и на родната си тъща.
— Хайде, стига! — рече. — Макар че колкото и да съм бясна, в известен смисъл не спирам да ти се възхищавам. Учудва ме, че у теб се намери такава инициативност. Постъпката ти е отвратителна, разбира се, но показва характер. Чак започвам да си мисля, че ако навремето бях приела предложението ти за женитба, току-виж, съм успяла да направя нещо от теб.
Потръпнах от върха на безупречната си прическа до токовете на елегантните си обувки. Бях й още по- благодарен отпреди, задето ми беше ударила теслата. Знаех какво означава „да направи нещо от мен“. Десет минути след като епископът си свършеше работата и изтупаше ръце, тя щеше да се залови да извисява душата ми, а аз си я харесвам такава, каквато е. Може и да не е от душите, които карат тълпите да избухват в овации по улиците, но ми върши работа и не желая никой да се ровичка из нея.
— Но това е напълно невъзможно, Бърти. Аз съм влюбена в Орло и не мога да обичам никой друг.
— Твоя воля. Няма проблеми. Само по един въпрос държа да се разберем. Аз наистина не знаех, че ти си тук.
— Да не искаш да ме накараш да повярвам, че по чисто съвпадение…
— Не, не. Обстоятелствата са малко по-комплицирани. Моят лекар ми предписа кротък и безметежен живот в провинцията и аз избрах Мейдън Егсфорд, защото леля ми гостува тук у едни хора и реших, че ще е добре да бъда близо до нея. Тихият живот в провинцията може да стане прекалено тих, ако не познаваш никого. Именно тя ми уреди тази вила.
Нормално щеше да е след тази пледоария да плеснем с ръце и да се прегърнем, но не би. Тя продължи да ме гледа като натровена с гъби. Някои момичета просто нямат угаждане.
— Значи съм сгрешила, допускайки, че у теб има инициативност — рече тя и ако устната й не се присви презрително, то аз нищо не разбирам от презрително присвити устни, което хич не е вярно. — Ти си просто един жалък нищожен буржоа от онези, които Орло презира от все душа и сърце.
— Нагледен пример за градски младеж според някои авторитети.
— Не вярвам през целия си живот да си направил и едно нещо, достойно за отбелязване.
Тук ми се удаваше сгоден случай да я накарам да изглежда крайно глупаво, разкривайки, че веднъж в училище спечелих награда от викторината по вероучение — красиво подвързано томче на религиозна тематика, чието заглавие сега ми убягва, а също й че когато леля Далия издаваше онова свое списание, „Будоарът на милейди“, аз излязох в него с една смела статия (или материал, както го наричаме в бранша) на тема „Какво носи добре облеченият мъж“, но си премълчах най-вече поради това, че тя не млъкваше, а когато една жена е отворила уста, няма начин да вмъкнеш дума дори на верев. На мъжа му остава само да престъпя от крак на крак и да мига на парцали.
— Но темата за твоя пропилян живот сега не ни интересува. Все пак Бог те е създал и нищо чудно да е знаел какво прави, тъй че няма нужда да задълбаваме в това. Аз все още не съм ти казала какво ме води при теб.
— По всяко време, когато ти е удобно — рекох аз със своя шлифован маниер, но тя не ми обърна внимание.
— По време на обяда приятелят на татко майор Планк, който гостува у нас, спомена за някой си Устър, който се отбил сутринта, и по това как татко придоби апоплектичен оттенък и се задави с агнешкия си котлет, разбрах, че си бил ти. Ти си точно от онези младежи, които той не понася.
— А младежите понасят ли го?
— Ни най-малко. По характер той е мелез между Чингис хан и загазил с храносмилането язовец. И тъй, след като разбрах, че си в Мейдън Егсфорд, реших да те помоля за една услуга.
— Всичко по силите ми.
— Всъщност много е просто. Аз, разбира се, ще пиша на Орло, но не искам той да изпраща своите писма до имението, защото освен че прилича на язовец, баща ми е склонен на мерзко коварство и не би се поколебал да ги присвои и унищожи, а тъй като винаги слиза на закуска преди мен, това му дава стратегическо преимущество. Докато аз стигна до масата, цветът на кореспонденцията ми вече ще е в джоба на халата му. Затова ще кажа на Орло да адресира писмата си до теб, и ще идвам всеки следобед да си ги вземам.
Никога не бях чувал, предложение, което толкова да не ми легне на сърцето. Идеята тя да посещава вилата ми всеки ден, докато Орло Портър, бездруго в състояние на опасна възбуда, наблюдава всичко през своя бинокъл, вледени младата ми кръв и накара очите ми, подобно на две звезди, да напуснат орбитите си. Безкрайно бе облекчението ми, когато миг по-късно осъзнах, че страховете ми са безпочвени, тъй като всяка кореспонденция между двете страни беше безпредметна.
— Но той е тук — рекох.
— Тук? В Мейдън Егсфорд?
— Насред пъпа на Мейдън Егсфорд.
— Да не би да се правиш на забавен, Бърти?
— Разбира се, че не се правя на забавен. Ако се правех на забавен, вече да си се подмокрила от смях. Казвам ти, че е тук. Видях го днес следобед. Не изпускаше от очи коприварчето на Кларксън. Което ме подсеща да те питам кой е Кларксън и как се е сдобил с коприварче?
Все едно, че нищо не съм я попитал. Това е правило при мен. Както съм казвал понякога, покажете ми жена и аз ще ви покажа същество, глухо на запитванията ми.
Наблюдавайки я вещо, забелязах промяна във външния й вид. Вече споменах, че в резултат на редовното малтретиране на полицаи чертите й бяха видимо закоравели, но ето че омекнаха като памук. И макар очите й да не изхвръкнаха чак от орбитите си, те се уголемиха до размерите на стандартни топки за голф, докато блага усмивка озари географията й. „А стига, бе!“ — промълви тя, или нещо от този род.
— Значи е доприпкал! Последвал ме е чак тук! — Тя говореше тъй, сякаш е цъфнала и вързала вследствие на тази му постъпка. Очевидно самото следене невинаги я вбесяваше, стига да произлизаше от подходящия човек. — Като рицар в сияйна броня, яхнал белия си кон.
Тук му беше мястото да я затапя с оня приятел на Джийвс, дето пристигнал откъм запад, като кажа, че Орло ми напомня за него, но не можах да си спомня проклетото му име, та премълчах.
