неговата представа за див купон бе да се запилее по дъбравите и да наблюдава птици с бинокъла си — едно занимание, което винаги ме е задръствало. Лично аз, ако срещна птица, й махвам приятелски с ръка, колкото да разбере, че й желая доброто, но, виж, да клеча зад храстите и да шпионирам личния й живот — това не е за мен работа. Та думата ми е, че макар с Орло Портър винаги да се бяхме разбирали сносно и все още да се срещахме чат-пат, спокойно можехме да минем и един без друг.
Всички в Оксфорд виждаха в него изгряваща политическа звезда, но той още не беше огрял небосклона. Засега попрището му бе в една застрахователна компания, обслужваща Лондон и околните графства, където изкарваше насъщния си, навивайки балъците — аз бях един от тях — да си вадят полици за суми, далеч по-големи, отколкото им се искаше. Впрочем пламенните крайно леви речи са добър стаж за един застраховател, тъй като придават на речта му патос и разширяват словесния му запас. Аз например бях един от първите, минали под ножа му, дето има една приказка.
Хвърлянето на бутилки междувременно бе достигнало своя апогей и аз все повече се кахърях за боята си, когато един неочакван инцидент отвлече вниманието ми. Вратата на колата рязко се отвори и тяло на мъж с габарити доста над средните и на видима възраст двайсет и пет — трийсет години, както пишат по вестниците, влетя на задната седалка. Няма да отрека, че си глътнах езика, тъй като един Устър не е свикнал на подобни неща толкова скоро след закуска. Тъкмо се канех да запитам на какво дължа честта, когато видях, че билетчето, което съм изтеглил, е Орло Портър, и заключих, че след като челото на процесията се е скрило от погледа ми, той със слово или жест е наранил чувствата на лондонските сили на реда, което го е подтикнало към скоротечно изтегляне. Цялостният му облик бе на елен рогач, който със запенени от гонитбата хълбоци бленува за прохладен горски вир.
Е, в сърцето на метрополията горските вирове са кът, но аз все пак можех да сторя нещо за изтерзания му дух. Привлякох вниманието му към клубното шалче от „Търтеите“, въргалящо се на седалката, като в същото време му подадох своята шапка. Той си ги сложи и грубата дегизировка даде резултат. Различни копои надзъртаха през прозорците, но всички търсеха гологлав мъж, тъй че отминаваха с провесени носове. Аз, разбира се, бях без шапка, но само един поглед към мен бе достатъчен, за да им каже, че няма начин този лъскав светски лъв да е съмнителният субект, когото издирват. Няколко минути поено тълпата се беше разсеяла.
— Карай, Устър — рече Орло. — Дай газ, да те вземат мътните!
Тонът му бе рязък и аз си спомних, че открай време си беше раздразнително момче — пък и кой не би бил, ако му се налагаше да живее дните си под името Орло и да пробутва застраховки, когато призванието му е да разтърсва Камарата на лордовете с искрометно красноречие. Затова не се засегнах, съобразявайки се с душевния му хал. Подкарах колата, при което той шумно изпуфтя и обърса потно чело.
Не знаех как да постъпя. Той все още пъхтеше като подгонен рогач, а докато някои пъхтящи хора охотно споделят какво ги мъчи, други предпочитат да пазят тактично мълчание. Реших да опитам наслуки.
— Нещо неприятности? — рекох.
— Често става така при тия протестни маршове.
— Какво се случи?
— Халосах едно ченге.
Вече разбирах възбудата му. Халосването на ченгета е нещо, което човек трябва да прави с мярка, ако не е в състояние изцяло да се въздържи. Поднових разпита.
— Някакъв конкретен повод? Или просто на момента идеята ти се стори добра?
Орло заскърца със зъби. Той беше риж младеж, а по моя опит с червенокосите, от тях винаги се очаква високо кръвно налягане. Кралица Елизабет е имала червена коса и Мери би трябвало да си прехапе езика, преди да ходи да я дразни. (Става дума за Мария Стюарт (1542–87), кралица на Шотландия (1561–67), организирала заговор срещу Елизабет 1, претендирайки за английския престол. Пленена и екзекутирана след 19 години в тъмница. — Б. пр)
— Той арестуваше жената, която обичам.
Долових какво може да го е подразнило. Аз самият съм обичал куп жени, макар след време винаги да ми е минавало, и сигурно щях доста да се вкисна, ако видех полицията да закопчава някоя от тях.
— Какво е сторила?
— Водеше шествието заедно с мен и викаше доста, както става в подобни случаи, когато чувствата на едно благородно момиче се разбунтуват. Той й каза да си затваря устата. Тя му отвърна, че това е свободна страна и всеки има право да вика, колкото си иска. Той каза да, ама не и ако вика такива неща, каквито вика тя, и тогава тя го нарече казак и го халоса по главата. Тогава той я арестува и аз също го халосах.
Жал за халосания сержант прониза гръдта ми. Орло, както вече споменах, бе червендалест и охранен, а Ванеса бе едно от ония момичета с едър кокал, които човек няма нужда да изпраща до вкъщи. Ченге, отнесло по един тупаник и от двамата, никога вече нямаше да бъде същото ченге.
Но не това обсебваше мислите ми в този миг. При думите „тя водеше шествието заедно с мен“ аз видимо подскочих. Струваше ми се, че съчетани с репликата „жената, която обичам,“ те можеха да означават само едно.
— Мили Боже — възкликнах. — Ванеса Кук ли е жената, която обичаш?
— Същата.
— Чудесно момиче — казах тогава, убеден, че малко четка не вреди. — А що се отнася до лъчистата хубост, естествено, се класира в първата десятка.
Миг по-късно съжалих, че се бях изсилил толкова, тъй като реакцията на Орло бе крайно нелицеприятна. Очите му се изцъклиха, мятайки в същото време мълнии, сякаш собственикът им аха да произнесе пламенна крайно лява реч.
— Познаваш ли я? — запита той, а гласът му излизаше някак издебело, като на булдог, който се е опитал да глътне цяла пържола, а не е трябвало.
Видях, че се налага да внимавам къде стъпвам, защото онова, което бях чувал Джийвс да нарича „зеленооко чудовище, плюещо върху плътта, с която се храни“ (Така нарича Шекспир ревността в „Отело“. — Б. пр.) явно бе започнало да изпълзява от клетката си, а човек никога не знае къде ще му излезе краят, когато 3. Ч. вземе нещата в свои ръце.
— Бегло — рекох. — Много бегло. Срещнахме се за минутка на един коктейл или нещо подобно.
— И това е всичко?
— И това е всичко.
— И не сте били… как да кажа… в някакъв смисъл близки?
— Не, не. Чисто и просто добро-утро-добро-утро-какъв-чудесен-ден-нали, ако случайно се разминем на улицата.
— Нищо повече?
— Нищо повече.
Бях улучил верния тон. Очите му се прибраха по местата си, а когато заговори, булдогът бе преглътнал пържолата.
— Наричаш я чудесно момиче — каза той. — Това с две думи изразява моето собствено мнение за нея.
— А тя, предполагам, също те цени високо?
— Позна.
— Може би сте дори сгодени?
— Да.
— Е, за много години!
— Но не можем да се оженим заради баща й.
— Опъва се, а?
— Като муле.
— Но какво значение има благословията на бащата в нашия просветен век?
Болезнен израз изплува в очите му и той се сгърчи като ритнат от кон. Явно бях сипал сол в раната.
— Голямо, ако той е попечител на парите ти, а от работата си изкарваш само колкото да не умреш от глад. Чичо Джо ми завеща достатъчно, за да се оженя за двайсет момичета. Той беше съдружник на бащата
