метна в обятията ми.
— Не се ли измокри?
— Има нещо такова. Но не възропта. Такива са темпераментните момичета. И тутакси решихме да избягаме. Ти може би недоумяваш от какво ще живеем, но моята заплата плюс малката сума, която тя е наследила от някаква леля, на първо време ще ни оправят. В общи линии решихме, че тя ще закуси рано, после ще отиде в гаража и ще изкара бентлито, като не пропуска да извади от строя другите коли, оставяйки на разположение на баща си само трактора на градинаря.
— С това направо ще му разкаже играта.
— Така смятам и аз. Машинката е отлично пригодена за оран и копан, но не става за шосейно преследване на забягнали дъщери. Кук никога няма дани настигне.
— Макар че дори да ви настигне, не виждам какво би могъл да стори.
— Как така не виждаш? Ами оня негов камшик?
— А, да.
Не знам дали щеше да доразвие тази тема, но преди да отвори уста, откъм улицата се разнесе звук на клаксон.
— Това е тя — рече Орло и изхвърча.
Последвах примера му. Непреливащ от желание да се срещам с Ванеса, аз се изнизах през задната врата и се върнах в Сладуранската Къщурка. И тъкмо бях разтворил „По заповед на царя“ с надеждата да открия какво все пак е заповядал, като предположението ми бе, че един куп герои с имена, завършващи на „ски“, ще се озоват в Сибир, преди да са рекли „Петър плет плете през три плета преплита“, когато в стаята ми нахълта… кой мислите? Орло.
В ръката му имаше плик.
— А, ето те и теб, Бърти — каза. — Минавам само за минутка. Ванеса ме чака отвън в колата.
— Покани я да влезе.
— Не иска. Казва, че щяло да бъде твърде болезнено за теб.
— Кое?
— Да я видиш, муле такова. Да се блещиш насреща й, знаейки, че тя принадлежи на друг.
— А, ясно.
— Просто няма смисъл да се мъчиш напразно.
— Не ще и дума.
— Аз също не бих те безпокоил, но трябва да ти предам този плик. Вътре има писмо за Кук от мен наместо онова, което Ванеса му е написала снощи.
— Значи му е написала писмо?
— Да.
— Което е оставила върху скромното си девическо ложе?
— Такова беше намерението ни. Но го е забутала някъде и сутринта в бързината не могла да го открие. Затова реших да му драсна два-три реда. Все пак като крадеш хорските дъщери, редно е поне от кумова срама да известиш човека. А и аз бездруго съм изложил нещата по-ясно от Ванеса. Знаеш, че седнат ли да пишат писма, момичетата се отплесват и накрая не става ясно котката ли е изяла канарчето, или канарчето е изритало котката от къщата. Докато един университетски възпитаник като мен, при това сътрудничещ на „Ню Стейтсмън“, („New Statesman“ („Нов политик“) — лейбъристки седмичник, занимаващ се с въпросите на политиката, икономиката, литературата и изкуството. — Б. пр.) не изпада в подобни слабости. Неговият стил се отличава с кристална яснота и сбитост.
— Не знаех, че пишеш за „Ню Стейтсмън“.
— Редовно изпращам писма до редактора. И почти не пропускам седмичния читателски конкурс.
— Увлекателна работа.
— Много.
— Аз също съм парче литератор. Когато леля Далия се бе заела да издава онова „Будоарът на милейди“, излязох в него с материал на тема „Какво носи добре облеченият мъж“.
— А стига бе! Следващия път, като се видим, непременно ще ми разкажеш. А сега трябва да бързам. Ванеса ме чака и — добави той, когато клаксонът отвън разкъса утринната тишина — започва да губи търпение. На ти писмото.
— Искаш да го занеса на Кук, така ли?
— А ти защо мислиш, че ти го давам? За да си го сложиш в рамка?
И стези думи изпърха навън като горска нимфа, подплашена по време на баня, а аз отново взех в ръце „По заповед на царя“.
Сторих го с горчивия копнеж широката общественост да престане най-сетне да ме възприема като безропотно добиче, върху чиято гърбина всеки можеда стоварва каквото му щукне. Всеки път, щом положението станеше напечено и някой трябваше да вади картофите от огъня, дружен възглас се надигаше от вси страни: „Нека го направи Устър“. Вече споменах за склонността на леля Агата, щом й скимне, да ми тръсва в скута противното си отроче Томас. Леля Далия пък не пропусна да помрачи светлите дни на младостта ми с котката на Кук. А сега пък Орло най-безочливо ме караше да му нося писмата до Кук, сякаш да цъфна пред Кук в настоящото му афектирано състояние не беше все едно да се присъединя към ония тримата в пещта (Цар Навуходоносор хвърля в запалена пещ трима израилтянски младежи, оклеветени, че отказват да се кланят на златния му истукан. Библ., Книга на пророка Данаила, глава 3. — Б. пр.), за които бях чел навремето в частното училище и благодарение на големите си познания спечелих викторината по вероучение. Какво, питах се аз, да се прави?
Дилема като тази спокойно би прекършила всеки средностатистически мъж, но тъкмо това е характерната отлика на Устърови — те не са обикновени средностатистически мъже. Не мисля, че бяха изминали и два часа, когато решението като мълния озари ума ми — а именно да напиша върху плика името и адреса на Кук, да му лепна една марка и да го пусна в пощата. Намерил този изход, аз се върнах към четивото си.
Но всичко днес сякаш се бе съюзило да ми попречи да узная какво е заповядал царят. Едва бях прочел няколко реда, когато вратата се разтвори с трясък и стана ясно, че все пак срещата ми с Кук е неизбежна. Той стоеше на прага като краля на демоните от китайска пантомима.
С него беше майор Планк.
Глава 19
Винаги съм се гордял с качествата си на добър домакин, предразполагащ гостите си със сърдечна усмивка и духовит комплимент, но трябва да призная, че при вида на тези двамата така се спекох, че най- духовитото, което успях да измътя, бе продран писък като на пекинез с ларингит. Планк пръв завърза разговор.
— Извадихме късмет, Кук — рече той. — Още не са тръгнали. Защото, ако бяха — добави, следвайки плътно пътя на логиката, — тоя нехранимайко нямаше да е тук.
— Прав си — каза Кук, след което се обърна към мен: — Къде е дъщеря ми, мошенико?
— Да, къде е тя, жалък плъх такъв? — обади се Планк и моето търпение отведнъж се изчерпа. От пекинез с проблеми в гърлото аз мигом се преобразих в юначага от исторически роман, дето тръсва някоя прашинка от безукорния си батистен ръкавел, преди да сдъвче и изплюе лошите. Защото моят чевръст ум ми казваше, че двамата изкуфелници тотално са оплели конците и аз разполагам с редкия и тъй сладостен случай да ги направя за смях на кокошките и всички останали пернати твари.
— Бъдете тъй добри да ме просветлите по два пункта, ваши благородия Планк и Кук — рекох високомерно. — (А): защо заемате в моята вила пространство, от което аз се нуждая за личии цели, и (Б): какво, по дяволите, бръщолевите? Какви са тия дивотии за разни дъщери?
— Опитва се с наглост да излезе от небраното лозе — отбеляза Планк. — Казах ти, че така ще стане. Напомня ми за един тип, когото познавах в Източна Африка. И той все тоя номер пробутваше. Хванеш го да ти бърка в кутията с пури, а той те гледа в очите и твърди, че само ги подреждал. Аберкромби-Смит му беше името, накрая свърши в корема на един крокодил по долното поречие на Замбези. Но дори той клякаше, щом се сблъскаше със съкрушителни улики. Сблъскай тоя мухльо със съкрушителните улики, Кук.
