човекът през джунглите и блатата, избягвайки виетнамците, само един господ знаеше, но той беше успял… Беше си проправял път през реки и гори, ял горски ягоди и корени, докато стигне на приятелска територия. А разказът, който донесе на разузнаването, беше невероятен.
Видял един скрит огромен комплекс с размерите на двайсет футболни игрища, изкопан под планините, в който стотици танкове, цистерни и бойни машини изчезваха през дневните часове, само за да продължат отново на юг през нощта. Според младия офицер това било също и склад за амуниции, защото той виждал да влизат пълни военни камиони, а после да излизат празни.
Видения от Втората световна война, германската ракетна база Пенемюнде, изпълваха въображението на разпитващия офицер от разузнаването, който сега седеше на бюрото си като директор на ЦРУ. Да се бомбардира, да се разруши напълно и да се закрие такъв стратегически комплекс щеше да бъде не само огромна победа, но също значителен и необходим психологически тласък за военната машина, която се задъхваше от постоянството на един враг, който нито искаше, нито броеше телата на своите.
Къде беше това огромно светилище, достатъчно, за да побере цяла дивизия заедно с техниката? Къде?
Младият офицер от военновъздушните сили не можеше точно да го отбележи на картите. Той се беше крил и борил за живота си на земята. Все пак той знаеше координатите, на които е бил свален в небето, и вярваше, че ако го спуснат долу с парашут в района, би могъл да повтори собствения си път. Беше сигурен, че отново ще достигне хълмовете срещу планинското скривалище, откъдето беше наблюдавал движението. Не само сигурен, а и категоричен. Имало само една такава група хълмове „като топки зелен сладолед една върху друга“, но тя не била отбелязана на въздушните карти.
— Не мога да ви накарам да направите това, лейтенант — беше казал Жилет. — Загубили сте трийсет килограма и физическото ви състояние не е добро.
— Мисля, че може и трябва, сър — отговори пилотът. — Колкото по-дълго чакаме, толкова по-объркана става паметта ми.
— За бога, това е просто още един склад…
— Една поправка, сър, това е Складът. Никога не съм виждал подобно нещо, нито пък вие. Това е все едно да се обърне част от Големия каньон настрани и да се вкара вътре! Пуснете ме да отида, капитане, моля ви.
— Тук нещо не е наред, лейтенант. Защо сте толкова ентусиазиран? Вие сте разумен човек, не ламтите за медали, а това би могло да бъде много опасна операция.
— Имам всички основания, които са ми нужни, капитане. Двамата мои помощници скочиха с мен. Те се приземиха близо един до друг в полето, докато аз паднах сред някакви дървета на около половин миля от тях. Хвърлих парашута си под едни храсти и побягнах към полето с всичка сила. Стигнах до началото му едновременно с група войници, които идваха от другия край — войници в униформи — не деца в пижами — аз клекнах в тревата и наблюдавах как тези гадове наръгаха с байонетите си моя екипаж! Те не бяха само мои приятели, капитане, единият от тях ми беше братовчед. Войници, капитане! Войниците не убиват с байонетите си пленниците на полето… Разбирате ли, трябва да се върна там. Сега. Преди всичко да се е замъглило.
— Ще получиш цялото осигуряване, което можем да осъществим. Ще носиш най-съвършената апаратура за комуникации и всяка твоя стъпка ще бъде следена. Хеликоптерите „Кобра“ никога няма да бъдат на повече от три мили от твоята позиция, готови при твой сигнал да се спуснат и да те приберат.
— Какво повече мога да искам, сър?
Много повече, млади човече, защото и ти не разбираше повече от мен. Тайните операции не стават по този начин. Там имаше друг морал, друга етика, кредото на която е „свърши работата на каквато и да е цена“.
Младият офицер излетя на североизток с един виетконгски предател, който беше живял до камбоджанската граница. И двамата бяха спуснати с парашути през нощта в района, където беше паднал самолетът на пилота. Двамата започнаха повторното преминаване на пътя. Жилет, капитанът от разузнаването, отговорен за мисията, отлетя на север, южно от Хошимин, присъединявайки се към екипа на тайните служби, проследяващ проникването на двамата.
— Къде са „кобрите“? — попита разузнавачът от Сайгон.
— Не се тревожи, капитане, на път са — беше отговорът на полковника.
— Досега трябваше да са тук. Нашият пилот и другият се приближават. Чуйте ги!
— Ние слушаме — каза майорът, който работеше на радиостанцията. — Спокойно. Почти са стигнали и знаем точно позицията им.
— Ако те дадат сигнала, значи са на хиляда метра от целта — добави полковникът.
— Тогава пращайте „кобрите“! — изрева капитанът от Сайгон. — Това е всичко, което искахме да направят!
— Когато го направят — каза полковникът.
Изведнъж се чу припукване, последвано от залп изстрели. След това мълчание — страшно мълчание.
— Това е! — изкрещя майорът. — Те са отрязани. Свържи се с бомбардировачите, да тръгват и да изсипят всичко, което имат! Ето координатите!
— Какво искаш да кажеш с това, че са отрязани? — извика Жилет.
— Те очевидно са били разкрити и убити от виетнамски патрул, капитане. Дадоха живота си за една изключителна операция.
— Къде, по дяволите, бяха „кобрите“, хеликоптерите, с които трябваше да ги приберат?
— Какви „кобри“? — каза майорът от тайните служби саркастично. — Ти си мислиш, че щяхме да провалим всичко с „кобри“, летящи на няколко мили от целта? Те щяха да бъдат засечени от радар, а това е дяволска планина.
— Какво значи това! — изкрещя капитанът. — Аз дадох дума на този пилот!
— Своя дума — каза полковникът. — Не нашата. Ние се опитваме да спечелим война, която губим.
— Вие, копелета! Аз дадох на този пилот обещание…
— Твоето обещание, не нашето. Между другото, как ти е името, капитане?
— Жилет — отговори объркан офицерът от разузнаването. — Реймънд Жилет.
— Отсега го виждам: бръсначът на Жилет прерязва главна транспортна артерия. Имаме големи връзки в рекламата.
Реймънд Жилет, директор на Централното разузнавателно управление, вдигна глава, разкърши врат и отиде до вратата на офиса си. Той щеше да говори лично с всеки човек от комуникационния екип, гледайки го в очите и използвайки жизнения си опит, и да познае, ако някой не беше чист. Дължеше го на мъртвия офицер от ВВС и неговия виетнамски водач отпреди толкова години. Дължеше го на Тайръл Хайторн, на когото беше дал дума само преди минути. Трябваше да направи повече от това, трябваше да изучи всеки мъж и жена, в чиито ръце бе животът на Хайторн. Той отвори вратата и каза на секретарката си:
— Хелън, искам да извикаш целия екип за Момиченцето. Всички да ме чакат в оперативната стая след двайсет минути.
— Да, сър — каза сивокосата жена на средна възраст, като стана и заобиколи бюрото си. — Но първо, аз обещах на госпожа Жилет да я уверя, че сте си взели следобедното хапче. — Секретарката извади таблетка от малка пластмасова кутийка, сипа вода от термоса в една картонена чаша и подаде и двете на нетърпеливия директор на Централното разузнавателно управление. — Госпожа Жилет настоя да ползвате вода от шишето, сър. Дестилирана е.
— Госпожа Жилет може да бъде дяволски досадна, Хелън — каза директорът, лапна хапчето и отпи от водата.
— Тя иска да сте във форма, сър. Освен това настоява, както знаете, да поседите минута-две, за да може да се разтвори. Моля седнете, господин директор.
— Вие двете заговорничите, Хелън, но аз няма да го позволя — каза Жилет усмихвайки се и седна на широкия фотьойл пред бюрото на секретарката си. — Мразя тези проклети неща, карат ме да се чувствам сякаш съм изпил три бърбъна, без да изпитвам удоволствието от тях.
Изведнъж, без някаква причина, Реймънд Жилет се свлече от стола, направи гримаса, задави се, притисна пръсти към лицето си и затихна пред бюрото на секретарката с разтворена уста. Беше мъртъв.
