— Знаеш ли, не изглеждаш лошо като цивилен.
— Чувствам се като в усмирителна риза — каза Тайръл, напъвайки врат от яката.
— Кога за последен път си бил с вратовръзка?
— Когато свалих униформата. — Телефонът звънна и Хайторн се завъртя болезнено към него.
— Остани където си — каза Пул. — Аз ще се обадя. — Той отиде до бюрото и вдигна телефона. — Да?… Аз съм помощникът на капитана. Моля, изчакайте. — Той закри слушалката и се обърна към Тайръл. — Леле-мале, обаждат се от канцеларията на директора на ЦРУ. Той иска да говори с теб.
— Кой съм аз, за да откажа? — каза Хайторн, наведе се предпазливо към леглото и вдигна телефона. — Хайторн е.
— Директорът желае да говори с вас, сър. Моля изчакайте.
— Добър ден, капитане.
— Добър ден, господин директор, предполагам знаете, че съм в запаса.
— Знам повече от това, млади човече, и то със съжаление.
— Какво искате да кажете?
— Говорих със секретаря Палисър. Като него и аз бях част от изключителната каша на Ван Ностранд. Боже господи, този човек беше безупречен.
— Той беше длъжен да бъде безупречен, сър. Но също така е и мъртъв.
— Той знаеше кои бутони да натисне. Ако нещата се бяха развили по друг начин, ние погрешно щяхме да се оневиним един друг в светлината на неговите, така наречени, заслуги. Беше съвършен актьор и аз, както и моите колеги му повярвахме безрезервно.
— Какво направихте за него?
— Пари, капитане, преведохме му над осемстотин милиона долара, прехвърлени на различни европейски сметки.
— Кой ще ги получи сега?
— За такива суми, предполагам, че ще се стигне до международен съд. Първо, когато настъпи моментът, ще трябва да разкрием нелегалните трансфери. Аз ще си подам оставката, разбира се.
— Спечелил ли сте нещо от тези трансфери?
— Божичко, не.
— Тогава защо ще се оттегляте?
— Защото въпреки добрите ми намерения, това, което направих, беше незаконно. Аз използвах положението си, за да облагодетелствам един индивид, нарушавайки закона и скривайки действията си.
— Така че сте виновен за погрешната си преценка. Не сте единственият. Фактът, че желаете да признаете това, което сте сторили и защо сте го сторили, облекчава положението ви.
— С оглед на всичко, което ви се случи, това е забележително изявление. Можете ли да си представите натиска върху президента? Човек, назначен от него на такъв чувствителен и влиятелен пост, изнася осемстотин милиона долара? Опозицията ще изпищи за корупция в най-висшите сфери.
— Забравете тези глупости, господин директор — каза Хайторн, с очи над телефона, широки, изпълнени със смесица от гняв и страх. — Какво според вас ми се е случило?
— Ами, аз… мислех си, че разбирате.
— Амстердам?
— Да. Защо звучите толкова изненадан?
— Какво знаете вие за Амстердам? — прекъсна го Тайръл с дрезгав глас.
— Това е труден въпрос, капитане.
— Отговорете.
— Мога само да ви кажа, че капитан Хенри Стивънс не беше отговорен за смъртта на жена ви. Системата беше погрешна, не индивидът.
— Това е най-наглото изявление, което съм чувал след „Просто изпълнявах заповеди“.
— В случая е истина, Хайторн.
— Чия? Вашата, неговата, на системата? Никой не е отговорен за нищо, така ли?
— Да излекуваме тази болест беше една от илюзиите, които имах, когато заех този пост. Справях се много добре, докато не се появихте вие с Баярат.
— Разкарай се от моя случай, кучи сине!
— Потиснат сте, капитане, но аз бих могъл да ви отговоря същото. Нека ви кажа нещо. Не ми харесва това, че великолепно обучен американски разузнавач, както сте бил обучен вие с парите на данъкоплатците, се продава на едно чуждо правителство! Ясен ли съм?
— Това, което казвате и мислите, не ме интересува. Вие с вашата система убихте жена ми, и го знаете. На вас, копелета, аз не дължа нищо.
— Тогава напуснете преследването. Аз имам дузина дълбоко законспирирани агенти, по-добри от вас, и мога да ги използвам, без въобще да се усети липсата ви. Направи ми услуга, разкарай се.
— Само в сънищата ти! Мои приятели бяха убити, добри приятели, а единият, който оцеля, може би никога вече няма да може да ходи! Вие и вашите умници бяхте толкова неадекватни, както винаги сте били. Аз слизам надолу и надълбоко и ви съветвам да ме следвате, защото ще ви заведа до Момиченцето- кръв.
— Знаете ли, капитане, вярвам, че това е възможно, защото, както казах, вие сте добре обучен. Колкото до следенето, имате го, защото вашите уреди са на честота с нашите макрокомпютри. Да се върнем към работата, капитане. Както искаха вашите хора чрез Палисър, комуникациите и транспондерът ще бъдат без достъп до външни телефони. Честно казано, смятам, че това е излишно и нашият персонал ще бъде индивидуално и колективно обиден — те са сред най-добрите, които имаме.
— Такъв беше и О’Райън. Казахте ли им за него?
— Разбирам идеята ви — директорът помълча известно време. — Може би ще им кажа, макар да нямаме конкретно доказателство, че ни е предал.
— Следствие ли водим, господин директор? Той беше там и тя беше там. Единият оцеля, другият не можа. Да не са се променили правилата?
— Не, не, не са. Съвпадението рядко е фактор. Може би ще им обясня, че има доказателство за внедрен агент в тази операция. Това може да е достатъчно. Недоверието е много лошо за вътрешния морал, а всички тези хора са изключителни. Ще трябва да помисля за това.
— Не мислете. Кажете им за О’Райън! Какво друго, по дяволите, ви е нужно? Защо, когато има хиляди километри брегова линия, той се е оказал на няколко метра от нея, преди да бъде премахнат?
— Това не е убедително, господин Хайторн.
— Нито пък убийството на жена ми беше убедително, господин директор. Но вие знаете и аз знам какво я уби! Нямаме нужда да мислим, ние знаем. Не сте ли го проумели? Защото, ако не сте, мястото ви не е на този стол.
— Това беше преди години, млади човече, но където съм сега, трябва да направя и друго — не толкова от вяра, а заради практичността. Има много неща, които бих искал да променя тук, но не мога да го направя, понеже съм във властта. Имало е достатъчно такива неща. Въпреки това ние с вас сега работим от една и съща страна.
— Не, господин директор, аз работя от своята страна, с определена степен здрав разум, ако това е някакво успокоение. Но не съм на вашата страна. Да повторя, на вас, копелета, не дължа нищо, а вие ми дължите това, което никога не бихте могли да ми върнете! — От гняв кръвта се качи в главата му, Хайторн затръшна телефона, а слушалката се строши от удара.
Реймънд Жилет, директорът на Централното разузнавателно управление, се облегна на бюрото и замасажира с пръсти острата болка в главата си. Смущаващо, споменът за Сайгон се беше върнал при него, изпълвайки го с гняв и тъга, и той не знаеше защо. После изведнъж разбра — причината беше Тайръл Хайторн, морският офицер от запаса. Приликата със Сайгон беше болезнено остра.
Във Виетнам един офицер от военновъздушните сили, възпитаник на Военновъздушната академия, бил улучен заедно с екипажа си и те скочили с парашути от горящия самолет близо до границата с Камбоджа, на по-малко от пет мили от замаскираните криволичещи снабдителни пътища на Хошимин. Как беше оцелял
