Ще ви звънна минути след като го оставя.
— Под какво име?
— Изберете си.
— Раклин.
— Избрахте го твърде бързо.
— Той беше лейтенант, военнопленник, който загина във Виетнам. Мислеше като мен. Той мразеше нашето бягство от Сайгон, мразеше лигльовците във Вашингтон, които не осигуриха достатъчно огнева мощ.
— Много добре, нека бъде Раклин. Къде да ви се обадя, на този номер ли?
— Ще бъда тук до два часа, това е всичко. След това трябва да се върна в офиса на съвещание… То се отнася за вас, Момиченце-кръв.
— Такъв чаровен прякор, умалителен и в същото време смъртоносен — каза Бая. — Ще ви звънна, да кажем, в следващите трийсет минути. — Баярат затвори телефона. — Николо! — извика тя.
— Хенри! — изкрещя Тайръл в телефона. — Къде отиде, по дяволите?
— Случило ли се е нещо? — попита Пул.
— Не знам — отговори Хайторн, поклащайки глава. Хенри винаги лесно се разсейваше, когато се появеше нещо ново. Може би е получил секретен доклад от вътрешния кръг. Щеше да седне първо да го прочете, забравил за телефона. — Ще му се обадя по-късно, и без това нямаше нищо ново. — Хайторн остави телефона и погледна лейтенанта. — Хайде, притегни този крак и се понасяй към Държавния департамент. Искам да започваме. Нямам търпение да се срещна със скърбящите Ингерсолови и О’Райънови.
— Никъде не можеш да отидеш, преди да получиш документите и дрехите си. Мога ли да ти предложа дотогава да легнеш и да почиваш, сър? Изкарал съм медицински курсове и наистина вярвам, че капитанът…
— Млъквай, Джаксън, и вържи проклетото нещо.
След като се обади на Скорпиона за името на хотела, Баярат остави плик, съдържащ смъртоносните схеми, на портиера на „Карилон“. На него беше записано: Господин Раклин. Да бъде прието от куриер, с цели печати.
— Sono desolato118 — прошепна Николо, докато качваха багажа им в лимузината. — Главата ми още не се е оправила. Обещах на Анжел, че ще й се обадя от новия хотел и закъснявам!
— Не мога да търпя тези безсмислици — каза Баярат, вървейки към голямата бяла кола.
— Но трябва! — извика момчето от доковете, грабна я за раменете и я спря. — Трябва да имаш уважение към мен в това отношение, уважение към нея.
— Как смееш да ми говориш по този начин?
— Чуй ме, сеньора, аз преживях с теб ужасни неща и убих един човек, който искаше да ме убие. Но ти ме въвлече в този луд свят и ме насочи към тази млада жена, към която съм много привързан. Знаеш, че съм млад и съм имал много жени, но това момиче е различно.
— Звучиш по-добре на италиански, отколкото на английски… Разбира се, обади се на приятелката си от лимузината, щом трябва.
Вътре в колата възрастният черен шофьор запали мотора, докато Николо вдигна слушалката.
— Операторът каза, че трябва да имате номер за мен, мадам.
— Един момент, моля — Баярат докосна бузата на Нико. — Говори по-тихо — каза Бая на италиански. — Нашият шофьор не трябва да научава нищо.
— Тогава ще почакам, докато свършиш, за да ревна от щастие.
— Ако почакаш още малко, да кажем, половин час, ще можеш да викаш от радост колкото си искаш.
— Ооо?
— Преди да стигнем до следващото ни жилище, ще трябва да спрем. Аз ще трябва да спра. Няма смисъл да ме придружаваш, така че ще бъдеш сам в колата поне двайсет минути.
— Ще почакам дотогава. Смяташ ли, че шофьорът ще се обиди, ако го помоля да вдигне преградата между нас?
— Защо му е? — Баярат спря и очите й светнаха. — Аз съм сигурна, че той не разбира италиански. Ти говориш само на италиански с твоята актриса, нали?
— Моля, сеньора, тя разбра, преди да замине за Калифорния. Тя знае, че говоря английски. Каза, че го е усетила по очите ми, когато сме били с други хора — как съм се смеел с очи, когато са казвали нещо смешно…
— Ти си признал, че говориш английски?
— Ние го използваме през цялото време по телефона. Какво лошо има?
— Всички си мислят, че ти не говориш английски!
— Грешиш, Каби. Журналистът в Палм Бийч мислеше другояче.
— Той е без значение, вече е…
— Той е какво?
— Няма значение.
— Адресът, мадам? — попита шофьорът, чул, че италианската реч спира.
— Да, ето го. — Бай отвори чантичката си и извади парче кафява хартия, на която бяха изписани арабски букви, закодирани с думи и числа. Декодирайки го по памет, тя прочете на глас номер и улица в Силвър Спринг, Мериленд. — Знаете ли къде е?
— Ще го намеря, мадам — отговори шофьорът. — Няма да е проблем.
— Вдигнете преградата, моля.
— С удоволствие, мадам.
— А тази твоя Анжел говори ли на други за тебе? — попита Баярат сърдито, неприятно, обръщайки се рязко към Нико.
— Не зная, Каби.
— Актрисите са лесни, те са ексхибиционистки и винаги търсят популярност.
— Анжелина не е такава.
— Видя всичките снимки във вестниците. Пък и тези слухове…
— Това, което пишеше, беше ужасно.
— Как мислиш, че се е стигнало до тях?
— Защото е известна личност. И тримата го разбрахме.
— Тя го е планирала. Цялото! Това, което иска от тебе, е реклама, нищо повече.
— Не ти вярвам.
— Ти си глупаво момче от доковете. Какво изобщо можеш да разбереш? Ако тя знаеше кой и какво си всъщност, би ли повярвал, че ще те погледне втори път?
Николо се умълча. Накрая проговори с облегната назад глава.
— Права си, Каби, аз съм нищо, никой. Надминах себе си, вярвайки на нещо, в което не трябваше да вярвам, заради вниманието и хубавите дрехи, които нося в тази твоя голяма игра.
— Целият живот е пред теб, скъпо мое момче. Считай всичко това за опит, който ще ти помогне да се превърнеш в мъж… А сега бъди тих, искам да помисля.
— За какво трябва да мислиш?
— За жената, с която трябва да се срещна в Силвър Спринг.
— Аз също трябва да помисля — каза момчето от доковете на Портичи.
Хайторн облече новите дрехи с помощта на Пул, който оправи връзката му, отдалечи се и даде оценка:
