— Казах ви, тя се опита да ме прибави към своя списък.
— Ти си я видял?
— Да го кажем по друг начин. Опитвах се всячески да избегна погледа й. Моля, господин секретар, губим време. Имате ли документите, които ви поръчах?
— Ще ги имам след половин час, макар че все още се съмнявам…
— Имате ли избор? Имаме ли избор?
— Не и ако служебното ти досие е вярно, а не е написано от майка ти. Взехме снимката ти от последната ти морска карта, отпреди шест години. Явно не си се променил видимо.
— Изглеждам по-добре, защото имам по-добра работа. Питайте майка ми.
— Благодаря, но не ми се ще да имам още един Хайторн на главата си, колкото и да е чаровна, може би. Нека лейтенантът да дойде тук и да вземе всичко. Да каже, че трябва да се види със заместник- секретаря по карибските въпроси. В него ще има плик с твоите документи. Ще бъде запечатан и надписан: Геоложки проучвания, Северно крайбрежие: Монсерат.
— Като за Баярат?
— Човек трябва винаги да предугажда интригите на бъдещите конгреси, капитане. Също така и психиката на инквизиторите. Такъв един очевиден код смекчава спектъра на секретността.
— Наистина ли?
— Разбира се. Сенаторът пита: „Монсерат и Баярат. Не е ли прекалено очевидно, господин секретар?“ „Защо, сенаторе, вие сте много проницателен. Затова, както вие брилянтно отбелязахте, ние не сме използвали измама, когато вербувахме бившия капитан Хайторн. Ако беше така, определено нямаше да сме толкова — както вие отбелязахте — толкова очевидни.“
— Накратко казано, вие прикривате задника на Държавния департамент.
— Точно така — съгласи се секретарят, — както и твоя, капитане. Освен това, Хайторн!…
— Да, сър!
— Какъв е подходът ти към семействата на покойните?
— Долен и мръсен.
— Точно сега, след като съм ти приготвил документите, бъди малко по-конкретен, ако обичаш.
— Директно противопоставяне. Ще претендирам, че има криза в Държавния департамент, в която може да са намесени покойните. Няма време за обичайното оплакване преди разпита.
— Това ще ти доведе неприятности. Можеш да бъдеш спрян от членовете на семействата или от религиозни лица.
— И аз имам какво да им предложа… Да кажем, че съм лично засегнат. Освен всичко, което се случи, един мой приятел е в болница и може би никога няма да може да ходи — Тайръл затвори телефона и погледна към замисления Пул, който гледаше през прозореца. — Ти си избран, Джаксън — каза той. — Ти ще се срещнеш със заместник-секретаря по карибските въпроси. Той ще ти предаде за мен един голям плик… Какво става?
— Нещата се случват ужасно бързо, Тай — отговори лейтенантът, като отстъпи от прозореца и погледна Хайторн. — Преброяването на труповете върви по-бързо, отколкото можем да се справим… Ван Ностранд и шефът на охраната му, плюс пазачът от къщичката, после старата жена, шофьорът, червенокосият мъж тук на паркинга, после Девънпорт, Ингерсол и сега О’Райън.
— Забравяш някого, нали, лейтенант? — попита Хайторн. — Доколкото си спомням, те бяха мои близки приятели, а има и твой близък приятел. Не мисля, че сега му е времето за евангелски пацифизъм.
— Ти не ме слушаш, капитане.
— Какво съм пропуснал?
— Ние не сме на хиляди мили в Карибите, където донякъде можем да контролираме нещата. Географията се е стеснила доста и има замесени дяволски много хора, които не познаваме.
— Това е логично. Нямаме програма, но знаем, че мерникът е вдигнат и Баярат систематично елиминира всички хора, които могат да бъдат следа към нея.
— Ние знаем откъде идва тя, но кой е от нашата страна? Кой контролира нещата тук?
— Ще бъде отново като в Сан Хуан — отговори Хайторн. — Ти ще поемеш мястото на Кати и ще се справяш с базовия лагер. Ще координираш моите ходове, докато постъпва допълнителна информация.
— С какво и от кого?
— С високите технологии, които явно са заменили вече хората като мен. Разбирам, че и навремето ги е имало, но ние не ги ползвахме особено, пък и лабораторните момчета не вярваха, че можем да се научим.
— Каква е техниката?
— Първо има едно устройство, наричано траспондер…
— Това е следящ модул на ултрависоки честоти — обясни Пул остро. — На определени разстояния той може да показва местонахождението ти на електронна карта.
— Така го разбрах и аз. То ще бъде в колана, който ще получиш с плика. След това има пейджър механизъм, който издава кратки електрически сигнали и нарежда на този от другия край да се свърже с мен. Два сигнала означават: когато има възможност, три сигнализират за тревога. Монтиран е в пластмасова запалка и не се улавя от детекторите за метал.
— Кой ще го контролира? — попита лейтенантът.
— Ти. Ще го настроиш по този начин.
— Ще го настроя така, че чрез смяна на кодовете да знам кой от управлението или Държавния департамент предава информация за теб. Броят им трябва да е ограничен до необходимите служители, които ще се редуват на четиричасови смени, ще бъдат охранявани и няма да имат достъп до телефони.
— Ти да не си бил в бившия ми занаят, Пул?
— Не, капитане, аз съм старши компютърен оператор на АУАКС. Фалшивата информация — умишлено фалшивата — е един кошмар, с който сме принудени да живеем.
— Чудя се къде ли е Сал Манчини?… Съжалявам.
— Недей. Ако някога го срещна, ще разбереш това от вестниците. Ще го убия, защото е толкова отговорен за смъртта на Чарли, колкото и другите! Ти подсигури хората, които ти препращат информация, да работят и на мрежите.
— Какви мрежи?
— Екраните, които фиксират местонахождението ти от транспондера. Един екип може да върши и двете работи едновременно. При два вече става несигурно.
— Не ставаме ли параноици? Палисър ме увери, че само най-опитните и доверени хора на ЦРУ ще работят за нас.
— С други думи — каза лейтенантът, — може и да е някой като покойния О’Райън?
— Ще кажа на Палисър изрично, че така трябва да бъде — каза Хайторн, кимайки бавно. — Добре, да действаме. — Тайръл стана несигурно от леглото и посочи бедрото си. — Говорех сериозно, Джаксън, стегни това нещо по-здраво.
— Ами дрехите ти? — Пул грабна бинтовете от бюрото, докато Хайторн стана, свали надолу шортите си и наблюдаваше как лейтенантът умело бинтова раната му. — Не можеш да отидеш до О’Райънови или Ингерсолови с тях.
— Дадох мерките си на секретарката на Палисър. До час всичко ще бъде доставено тук. Костюм, риза, вратовръзка и обувки. Служител на Държавния департамент не може да нарушава правилата за обличане. — Телефонът звънна и Хайторн отново се тръшна на леглото с гримаса. — Да? — каза любезно той.
— Хенри е, Тай. Поспа ли малко?
— Повече, отколкото очаквах.
— Как се чувстваш? Как е раната?
— Няма нищо, само шевовете ме стягат. Филис каза, че и ти накрая си подремнал. Никога няма да се промениш, нали, Хенк?
— Благодаря за това, за Хенк.
— Няма защо. Не съм забравил нищо и може би някой ден и ти ще попълниш липсващите страници, изгубени в Амстердам. Но засега работим заедно.
