беше се оженила два месеца след първата среща за числящия се в морското разузнаване офицер. Беше видяна, фотографирана, да влиза от страничния вход на Съветското посолство през нощта при единадесет различни случая! Какво още ви е нужно?
— Насрещна проверка например. С нас може би?
— Това го правят компютрите.
— Не винаги, и ако не знаете това, би трябвало да бъдете понижен до моряк.
— Не върви да бъда понижаван от вас, цивилния.
— По-добре е да го знаете от мен… аз съм отговорен за вашето поведение… вие вероятно ще се озовете в съда едновременно като цивилен, и военен. Т.е. ако оживеете 24 часа след като Хайторн научи истината.
— За какво, по дяволите, говорите?
— Чел съм вашия доклад относно съпругата на Хайторн.
— Е, и?
— Вие пуснахте слуха и накарахте всеки агент в Амстердам да повярва, че съпругата на Хайторн, професионален преводач, работела за Москва. На всеки са били внушени точните думи, ред по ред. „Ингрид Хайторн е изменник. Поддържа постоянен контакт с руснаците.“ Всички донесения бяха като развалена грамофонна плоча, една и съща фраза, отново и отново.
— Беше истина!
— Беше лъжа, капитане. Тя работеше за нас.
— Вие сте полудял… Не ви вярвам!
— Прочети досието при нас… Като сглобих информациите, разбрах, че за да са ви чисти ръцете, вие сте подхвърлили една лъжа, която се оказа истина, фатална истина. Подхвърлили сте слух чрез избран агент на вътрешни хора на КГБ, че мисис Хайторн е двоен агент, че женитбата й е истинска, а не маскировка, както руснаците са си мислели. Те я ликвидирали и потопили тялото й в канала Херен. Ние загубихме извънредно важен агент, а Хайторн загуби съпругата си.
— О, господи! — Стивънс се сгърчи на стола си, а тялото му се залюля нервно напред и назад. — Защо, по дяволите, никой не ни каза? — После внезапно той спря, очите му се приковаха в директора. — Една минута? Ако е вярно това, което казвате, тогава защо тя никога не го е казала на Хайторн?
— Можем само да гадаем. Те бяха в един и същ бизнес. Тя знаеше за него, но той не знаеше за нея. Ако знаеше, щеше да я принуди да се откаже заради рисковете.
— Как е могла да не му каже?
— Скандинавска невъзмутимост може би. Наблюдавай тенисистите им. Тя не би могла да се откаже, разбирате ли. Баща й умрял в Сибирския Гулаг като антисъветски активист, заловен в Рига, когато е била доста млада. Тя сменила името си, изградила си собствено досие, научила гладко руски, така както френски и английски, и започнала работа в Хага.
— Нищо от това не е отразено в нашите архиви!
— Можехте да го узнаете, ако бяхте вдигнали телефона, преди да вземете решение. Тя беше вербувана извън системата.
— Гадна мръсотия! Има ли, по дяволите, човек, на когото можеш да се довериш?
— Може би затова съм тук, младежо — каза Жилет, докато присвитите му дълбоки очи излъчваха неуважение и разбиране. — Аз съм един дядка от Виетнам, където нещата бяха наистина заплетени. Там беше такава голяма бъркотия, че аз си спечелих ужасна репутация, каквато не заслужавах, вместо да стана маршал. Така че знам какъв човек сте, капитане, което не извинява вас или мен, но мисля, че трябваше да научите истината.
— Щом се чувствате така, защо сте се заели с тази работа?
— Ти ме нарече цивилен и си прав в забележката. Аз съм много богат цивилен. Изкарвам много пари, отчасти заради своята неизяснена репутация, така че когато се впримчих в тази работа, реших, че си струва времето. Бих желал да се опитам да оправя нещата в тази много необходима област от управлението. Да оправя минали грешки може би.
— Съобразявайки се с вашите грешки, какво ви кара да мислите, че сте квалифициран?
— Пак същите грешки. Ние сме панически предразположени към секретност. Често не успяваме да предадем същественото… или да го открием. Например не мисля, че ще повторите грешката си с Ингрид Хайторн.
— Не беше моя грешка! Вие току-що казахте: тя не беше вербувана вътре в системата!
— Нито други 80 или 100 души. Какво мислиш за това?
— Мисля, че вони!
— Включително няколко твои лични агенти.
— Това беше преди да дойда на борда — каза морският офицер рязко. — Една система не работи, ако я пренебрегват. Дори в компютрите можеш да включиш програма, която да вреди на безопасността.
— Не го казвайте на хората, които се потят над машините на Пентагона. Вероятно няма да ви повярват.
— Шансът е един на милион!
— Приблизително същото, като оплождането на яйцеклетка от сперма. Девет месеца по-късно един живот е налице. А вие погубвате едно от тези живи същества, капитане.
— Майната ви…
— Спестете ми това излияние — каза директорът на ЦРУ, като вдигна ръце така, че лактите му останаха на страничните рамки на стола. — Този разговор остава в тази стая.
— Свършихте ли?
— Не още. Не мога да ви наредя, но бих ви предложил да се свържете с Хайторн и да му окажете всякаква помощ от която има нужда. Вие владеете цялото Карибско море, а ние се свиваме тук на тясно.
— Той няма да говори с мен — каза капитанът бавно и спокойно. — Опитвах няколко пъти. Щом разбереше кой е на телефона, поставяше обратно слушалката, без една дума да промълви.
— Говорил е с някой от твоите хора, МИ-6 потвърди това. Твоят човек казал на онзи от МИ-6, Кук, във Вирджин Горда,че Хайторн е чувал за Баярат. Знаел, че в Овалния кабинет има усилена охрана, а президентът носи предпазна жилетка. Ако ти не си му казвал това, тогава кой?
— Оставих го на шанса — отговори Стивънс неохотно. — Никъде не можах да се свържа с това копеле. Тогава казах на няколко души, които го познават, че могат да успеят, ако отидат и дадат на Тай сценария.
— Тай?
— Ние се познавахме не чак толкова добре, но пийвахме сегиз-тогиз. Жена ми работеше в посолството в Амстердам. Бяха приятели.
— Той подозира ли те в убийството на жена му?
— По дяволите, показах му фотографиите, но се заклех, че нямам нищо общо с нейната смърт… което е самата истина.
— Но имахте.
— Няма как да го е узнал. Освен това руснаците оставиха явни следи като предупреждение за другите си агенти.
— Но ние всички имаме развити инстинкти, нали?
— Какво искате от мен, господин директор? Аз свърших разговора.
— След като британците са го вербували, свикай незабавно хората си и решете какво можете да направите, за да му помогнете. — Директорът на ЦРУ се наведе над бюрото и написа на лист от тефтер: „Координация с МИ-6 и Дьозием. Тук са двете имена за връзка и те са единствените, с които следва да се свързвате. Предаването и приемането да става с промяна на честотите за объркване при подслушване.“ — Директорът подаде листа.
— Абсолютна секретност — отбеляза офицерът от морското разузнаване, като четеше имената. — Какви са кодовете?
— „Момиченцето — кръв“. Когато сте на приемане-предаване.
— Знаете ли — каза Стивънс, като ставаше от стола и слагаше бележката в джоба си. — Имам
