— Не можем да губим време — настоя Ардисон.
— Ще ти дам имената на нашите източници, Тайръл — каза Кук. — Ти ще вземеш Сейнт Бартелеми. Жак ще прегледа Ангуила.
Хайторн се събуди на тясното легло в хотела на остров Сейнт Бартелеми. Все още беше сърдит на Джефри Кук, че го изпрати на това място. Местният източник, до когото стигна с помощта на шефа на островната охрана, беше известен наркоинформатор, един мошеник, домогващ се до наградата от три милиона американски долара. Беше видял една възрастна немкиня, придружена от порасналия й внук. Те слезли от кораба в Сейнт Мартин. С това неубедително доказателство беше тръгнал за наградата. Въпросната баба обаче била типично немска майка, която не одобрява плебейския начин на живот на дъщеря си и затова предложила да вземе внука си на голямо пътешествие сред островите.
— По дяволите! — избухна Хайторн, като се протягаше за телефона, за да поръча някаква закуска.
Тайръл се мотаеше по улиците на острова, за да убие времето, докато хване такси към аерогарата. Там един самолет щеше да го върне на Британска Горда. Нямаше какво да прави, освен да се мотае. Мразеше да спи сам в хотелски стаи. Те бяха като единични затворнически килии, където човек бързо се ядосва на своята собствена компания.
И тогава я видя. На петдесет крачки встрани пресичаше улицата към входа на шотландската банка — жената, която беше спасила разсъдъка му, а дори и живота му. Тя беше станала още по-красива. Дългата й черна коса обграждаше любимите черти на обгорялото от слънце лице. Ходеше с уверени плавни движения — като истинска парижанка, която не смята за недостойно да бъде любезна към непознатите. Споменът го завладя. Прекрасният й образ измести всичко останало на заден план.
— Доминик! — извика той, като разбутваше хората пред себе си. Затича се по улицата към жената, която не беше виждал толкова отдавна. Твърде отдавна.
Тя се обърна на тротоара, лицето й просветна, усмивката й бе пълна с радост. Той я издърпа през тротоара до стената и се прегърнаха. Държаха се един друг с отдавнашната топлина и страст.
— Казаха ми, че си се върнала в Париж!
— Така беше, драги мой. Трябваше да подредя живота си.
— Нито дума, нито писмо, дори телефонно обаждане. Изгубих си ума!
— Не можех да заместя Ингрид. Знаех това.
— Не знаеше ли колко много исках да опиташ?
— Идваме от различни светове, драги мой. Твоят живот е тук, моят — в Европа. Имам задължения, които ти нямаш, Тай. Опитвах се да ти кажа това.
— Някои от тях помня твърде добре. Да спасиш децата, да помогнеш на Сомалия… два или три други ангажимента, които никога не можах да проумея.
— Бях далече твърде дълго, много по-дълго, отколкото трябваше да съм без теб. Моите ангажименти бяха една бъркотия. Няколко сменящи се правителства не желаеха да помогнат. Но сега, когато Ке д’Орсе е твърдо зад нас, нещата са по-лесни.
— Как така?
— Например миналата година в Етиопия… — Докато тя говореше за триумфа на своите благотворителни мисии, преминали през бюрократични пречки, нейната естествена жизнерадост сякаш наелектризираше всичко наоколо. Големите й топли очи бяха толкова живи, лицето й — толкова изразително, откриващо един непресъхващ извор на безгранична вяра, която я вдъхновяваше. Иначе не би могла да се занимава с толкова важните и нерешими проблеми в най-горещите места по света. — … ти разбираш, ние изпратихме двадесет и осем камиона! Не можеш да си представиш какво е да видиш хората от селата, особено децата, чийто глад е изписан на лицата им, а и по-възрастните, които почти бяха изгубили надежда! Не мисля, че друг път съм плакала от толкова много щастие… А сега доставките идват редовно, ние разклоняваме мрежата навсякъде и това ще продължи, докато упражняваме натиск!
— Упражнявате…?
— Знаеш драги мой, измъчвай мъчителя с неговите собствени заплахи, представени любезно, разбира се, чрез най-официални документи. Република Франция не може да бъде разигравана! — Доминик се усмихваше триумфално, очите й искряха.
Той толкова я обичаше. Тя не можеше да го напусне отново!
— Хайде да пийнем — каза Хайторн.
— О, да, моля! Толкова много ми се иска да ти говоря, Тай. Толкова ми липсваше. Имам среща с адвоката на чичо си в банката, но той може да почака. Това е очарованието на островите. Тук всички закъсняват. Ще му се обадя оттам, където отидем.
4.
Седнаха в едно странично кафене и държаха ръцете си през масата, докато келнерът донесе на Доминик изстуден чай, а на Хайторн гарафа леденостудено бяло вино. Тайръл заговори:
— Защо изчезна?
— Казах ти. Имах някои задължения.
— Можехме да работим заедно по твоите задължения…
— Това точно ме плашеше. Съвсем просто е. Ти ставаше твърде важно нещо за мен.
— Защо? Мислех, че разбираш чувствата ми.
— Твоето объркване и твоята вина за Ингрид бяха непреодолими, Тай. Ти пиеше не защото си алкохолик. Твоите два платнохода, давани под наем, го доказваха. Просто трябваше да бъдеш малко по-див, защото вече отговаряше единствено за себе си. Ти не можеше да си простиш това, което се беше случило.
— Така беше!
— Какво беше?
— Ти искаше да си повече от милосърдна сестра, а аз бях толкова вглъбен в себе си, че не го прозрях. Толкова съжалявам.
— Тай, ти беше дълбоко наранен и объркан, аз разбирах това. Ако се бях чувствала, както ти казваш, ние не бихме живели така, както живяхме с теб. Почти две години, драги мой.
— Не, не беше толкова дълго.
— Не, не беше.
— Помниш ли как се срещнахме? — попита Хайторн с топъл глас. Очите му бяха вперени в нейните.
— Как мога да забравя? — отвърна тя, като меко се усмихваше и стискаше ръката му. — Бях взела лодка под наем и плавах покрай Сейнт Томас. Опитвах се да я докарам до пристана, който ми бяха казали да използвам.
— Опитвала си се? Ти идваше с издуто платно, сякаш се състезаваше на финал. Ти летеше към мен с пълна сила.
— Не знам колко си се уплашил, но със сигурност беше ядосан.
— Доминик, моят платноход беше закотвен точно срещу летящата ти лодка.
— О, да, ти стоеше на палубата, махаше с ръце и ме псуваше, но тогава аз наистина успях да не те улуча, нали?
— Все още ни ми е ясно как го направи.
— Ти не можеше да го видиш, драги мой. Беше толкова ядосан, че падна във водата.
Двамата се засмяха, наведени един към друг над масата.
— Толкова ме беше срам — продължи Доминик. — Но аз ти се извиних, когато дойде на брега.
— Да, извини се на чаша уиски. Твоето връхлитане ме направи предмет на завист от страна на всички… И така започнаха няколкото най-щастливи месеца в живота ми. Това, което помня най-добре, бяха плаванията, които правехме сами до малките островчета. Спяхме по плажовете… правехме любов там.
— И се обичахме, драги мой.
— Можем ли да почнем отново? Миналото отшумява и аз не съм вече толкова откачен. Дори ме знаят като човек, който се смее много и разказва глупави вицове, а ти ще харесаш брат ми… Можем ли да почнем
