— Ами прекарал съм няколко години в Аржентина, в международните пазари, и говоря перфектно испански. Така че реших да бъде Аржентина.
— Не е проблем. Имаме дубликати на паспортните машини на двайсет и осем други страни. А аз разполагам с най-добрите графици в света. Измислил ли си име, рождена дата?
— Да. Познавах един мъж, който изчезна като много други в ония времена. Полковник Алехандро Шрайбер-Кортес.
— Кажи го по букви, Нилс.
Ван Ностранд му го каза, добавяйки дата и месторождение по памет — каква ти памет.
— Какво още ти трябва?
— Цвят на очите и косата, и снимка за паспорт, направена през последните пет години.
— Ще ти ги изпратя на ръка до обед… Разбираш ме, генерале, бих могъл да отида до Брус в Държавния департамент, но това наистина не е в сферата на неговото влияние…
— Този задник не би се справил с такова нещо. Все едно да свали най-красивата проститутка в града. А онзи цивилен от ЦРУ ще се провали със снимката!… Искаш ли да дойдеш тук и моите момчета да ти направят нова снимка? Цвят на косата, лещи за очите?
— Прости ми, приятелю, но неведнъж сме разговаряли за тези неща и ти дори ми даде имената на някои от твоите специалисти, помниш ли?
— Да, спомням си? — генералът се засмя. — На твоето място? Тези посещения са изтрити от моята памет.
— Един ще дойде след час. Нарича се Кроу.
— Птицата? Той е магьосник, когато работи с фотоапарата. Кажи му после да си донесе нещата направо при мен и аз ще се погрижа за останалото. Това е най-малкото, което мога да направя, приятелю.
Последното обаждане беше до секретаря на отбраната, един високоинтелигентен, цивилизован мъж, който си беше сбъркал професията. Факт, който беше започнал да осъзнава пет месеца след назначението си. Навремето той беше блестящ ръководител в частния сектор, издигайки се до шеф на трета най-важна корпорация на Америка. Но никак не беше подходящ за съперничещите си, алчни генерали и адмирали на Пентагона. В техния свят, в който неща като печалба и загуба бяха не само безсмислени, но и несъществуващи, той нямаше корени. В установените Дарвинови правила на издигане в бизнеса той беше майстор на спокойния разум, оставяйки томахавките на надарените си подчинени. Но в бруталната конкуренция между военните служби беше на загуба, защото тя нямаше нищо общо с печалбите. Пентагонът беше аплодирал неговото назначение.
— Те искат всичко — беше казал секретарят на своя приятел Ван Ностранд, един неплатен обществен служител с потекло, пари, семейство и ум. — Когато повдигна въпроса за бюджетните ограничения, те ме засипват с хиляди сценарии, половината от които не мога да разбера, заплашвайки с войни и свършек на света, ако не им осигуря това, което искат.
— Трябва да си по-строг с тях, господин секретар. Разбира се, ти си имал работа с ограничени бюджети и в миналото…
— Разбира се, че съм имал — беше казал секретарят, гост на Ван Ностранд за по бренди през онази вечер. — Но главното в тези съкращения беше винаги възможността един или друг от моите ръководители да изгуби положението си, ако моите изисквания не бъдеха осъществени… Не можеш да уволняваш тези кучи синове! Освен това конфликтите не са в моя стил.
— Тогава накарай твоите цивилни помощници да го направят!
— Това ще бъде лудост! Хора като мен идват и си отиват, но бюрокрацията, тези правителствени Г-7- ици или Г-8-ици, или както там им викат, са тук, за да останат. А как ще си позволят те полети с военни самолети до Карибските курорти благодарение на армейски инженери? Не си прави труда да ми отговаряш. Знам си го.
— Една безизходица, значи?
— Една невъзможна ситуация, поне за човек като мен — и дори като теб, подозирам. Ще остана още три-четири месеца и ще измисля някоя лична причина да си подам оставката.
— Здравето? Един от най-известните халфове в йелската футболна история, един водещ говорител на президентската програма? Никой няма да ти повярва, ти тичаш непрестанно във всичките тези спонсорирани от правителството реклами.
— Шейсет и шест годишният атлет — секретарят се засмя. — Жена ми ненавижда Вашингтон. Тя желае да бъде обект на моята дълбока загриженост и няма да се поколебая да подкупя доктора й.
За щастие на Ван Ностранд, секретарят по отбраната все още не беше подал оставката си. Вследствие на което, съвсем естествено, той беше в течение на кръга на „Момиченцето-кръв“, и когато Ван Ностранд му се обади, заявявайки, че би могло да има връзка между настоящата конспирация за убийството на президента и един бивш офицер от военното разузнаване, наречен Хайторн, секретарят не се поколеба при молбата му. Това, което искаше Ван Ностранд беше едновременно просто и тревожно. Трябваше да се заобиколи нормалната процедура, а именно да се прескочи капитан Хенри Стивънс, който евентуално би попречил. Този Хайторн трябва да бъде намерен и да му бъде изпратено предупредително писмо… Светът на терористката Баярат беше съставен от агенти от най-различни страни, един свят, който човек като Ван Ностранд познаваше. И ако чрез своите посредници и информатори беше чул или научил нещо, трябваше да му помогне с всички възможни средства!
— Ало, Хауард?
— Господи, Нилс, бях изкушен да ти се обадя, но ти изрично ми каза, че не трябва. Едва ли щях да издържа много дълго.
— Най-дълбоките ми извинения, приятелю, но изпаднах в две критични ситуации: първо, нашата геополитическа криза, и другата, толкова лична и болезнена, че едва ли ще мога да говоря за нея… Получи ли Хайторн съобщението ми?
— Потвърдено е. Тайръл Хайторн е получил на ръка твоя плик в 9,12 вечерта в едно кафе на хотел „Сан Хуан“. Нашите служби го снимаха и изпратиха негативите. Сравнихме снимките чрез спектрограф. Наистина е той.
— Добре. Тогава се надявам бившият капитан да ме посети. Моля се нашата среща да донесе нещо полезно за теб.
— Няма ли да ми кажеш какво има?
— Не мога, Хауард, тъй като досегашната ни информация може да се окаже неточна и да хвърли сянка върху един честен човек. Аз мога единствено да ти кажа, че тази информация се базира на възможността Хайторн да е член на международния Алфа пазар. Разбира се, истината може изобщо да не е такава.
— Алфа пазар? Какво е това?
— Убийства, приятелю. Те убиват на най-висока цена. Все пак няма конкретно доказателство за Хайторн.
— Исусе Христе? Искаш да кажеш, че той би могъл да работи с Баярат, вместо да я преследва?
— Това е една теория, базирана на предположения, и тя би могла да бъде ужасно погрешна или трагично вярна. Ще го научим тази вечер. Ако всичко върви по плана, той ще бъде тук довечера между шест и седем. Скоро след това ще знаем истината.
— Как?
— Ще го запозная с моите данни и той ще трябва да отговори.
— Не мога да го позволя. Ще наредя имението ти да бъде охранявано!
— Абсолютно не! Защото ако е този, за когото го смятат, той ще изпрати разузнавач да огледа терена. И ако твоите хора бъдат забелязани, никога няма да се появи.
— Можеш да бъдеш убит!
— Едва ли. Моята охрана е навсякъде, а тя е много акуратна.
— Това не е достатъчно.
— То е повече от необходимото, приятелю. Все пак, ако това ще те успокои, прати една кола на пътя до външната ми врата след седем часа. Ако Хайторн си замине с моята лимузина, ще знаеш, че информацията ми е погрешна, и никога не трябва да споменаваш за нея. Ако не е погрешна, моите собствени хора ще владеят положението и ще се свържат незабавно с теб, защото аз няма да имам време да ти се обадя.
