документи за участие в бъдещите корпорации, които щяха да се издигнат като феникси от бунището, каквото представляваше сега победената Япония.
Завърнал се в Съединените щати, отново сигурен в своето богатство, Ингерсол захвърли Дики, стана Ричард и създаде своя собствена фирма с повече капитал, отколкото на всеки друг адвокат на неговата възраст в Ню Йорк. Той се издигна бързо, висините го приеха отново като един от своите, аплодираха, когато Втори апелативен съд го обяви за съдия, ликуваха, когато Сенатът го зачисли към Върховния съд. Един от „тяхната тайфа“ беше успял, преутвърждавайки техните небесни права в юридическите висини.
И после, след много години, в една съботна утрин един мъж, който се представи като господин Нептун, пристигна в дома на Дейвид, сина на асоциирания съдия Ингерсол, в Маклийн, Вирджиния. В това време Ингерсол-син беше търсен партньор в „Ингерсол и Уайт“, една високоуважавана фирма във Вашингтон, въпреки че се знаеше, че синът никога няма да води дело пред най-висшия съд в страната. (Мнозинството от клиентите дори не считаха, че това е необходимо. Техните петиции щяха да стигнат до ушите на когото трябва.) Неочакваният посетител в къщата в Маклийн беше посрещнат от съпругата на Дейвид, елегантността му засенчи необявеното му присъствие.
Господин Нептун любезно помоли блестящия млад адвокат да му отдели няколко минути за един неотложен проблем, за който не бивало да се губи време. Неотложността се отнасяше до неговия баща.
Когато останаха сами в кабинета на Дейвид, непознатият извади папка с финансови документи, които бяха изнесени от сейфовете на една от най-старите банки в Берн, Швейцария. Папката съдържаше не само историята на оригиналните японски депозити, датиращи от 1946, но също и продължаващите плащания към сметка Нула, нула, пет, седем, две хиляди. Беше разкрито и документирано, че принадлежи на асоциирания съдия Ричард А. Ингерсол от Върховния съд на Съединените щати. Плащанията идваха от най-успяващите японски компании, както и от световни конгломерати, контролирани от японски интереси. Накрая, приложен към папката, имаше препис на решенията, взети от съдията Ингерсол, които облагодетелстваха тези компании и конгломерати при техните операции в Съединените щати.
„Решението“ според Нептун беше колкото кратко, толкова и ясно. Или Дейвид ще се присъедини към организацията, или „тези от горе“ щяха да бъдат принудени да направят обществено достояние историята на следвоенното богатство на Ричард Ингерсол, както и неговите действия във Върховния съд, разрушавайки по този начин бъдещето и на бащата, и на сина. Нямаше алтернатива. Синът беше информирал баща си, който подаде оставка от съда, под предлог за влошено здравословно и интелектуално състояние и нужда от почивка. Неговото обяснение беше възприето като универсално и той беше поздравен за прямотата и куража си, повдигайки подобни въпроси за няколко други членове на застаряващия съд. В действителност Ингерсол-баща се премести в Коста дел Сол, в Южна Испания, където животът му се завъртя около голфа, надбягванията с коне, крикета и подводния риболов, наред с официалните партита и танците. Ако не географски, то поне по начина си на живот Дики се беше прибрал у дома. А Дейвид Ингерсол, синът, стана Скорпион три. Сега като Скорпион едно той получи собствената си смъртна присъда. Лудост! Дейвид посегна към интеркома на бюрото си.
— Жаклин, задръж всички разговори и отмени ангажиментите ми до края на деня. Предай на клиентите, че се появило нещо спешно, за което трябва да се погрижа.
— Разбира се, господине… Мога ли да помогна с нещо?
— Боя се, че не. Впрочем можеш. Обади се на агенцията за коли под наем и предай, че искам веднага кола. След петнайсет минути да ме чака при страничния изход.
— Вашата лимузина е в гаража, сър, а и шофьорът е налице…
— Това е нещо лично, Джаки. Ще използвам товарния асансьор.
— Разбирам, Дейвид.
Адвокатът се придвижи до скрития телефон. Той го вдигна и набра номера, изчака серията от сигнали, след което натисна петте допълнителни цифри и заговори:
— Предполагам, че ще го научиш през следващите двайсет минути. Ако може да използвам твоя жаргон, проблемът е четири-нула. Ще се видим край реката, както сме говорили. Побързай.
От другата страна на Потомак, в офиса си в Централното разузнавателно управление, Патрик О’Райън — Скорпион две… макар и само по име — усети лека вибрация от електронното устройство, което се помещаваше в джоба на ризата му. Той преброи тънките писукания и разбра: вдигната е тревога от Повелителите. Това беше неловко, тъй като след четирийсет и пет минути му предстоеше конференция при директора на ЦРУ за Баярат, а тя беше първостепенната им задача. По дяволите! Въпреки това нямаше какво да прави. Повелителите винаги бяха на първо място. Той вдигна телефона си и позвъни на директора на ЦРУ.
— Да, Пат, какво има.
— За конференцията, сър…
— О, да — прекъсна го директорът. — Разбирам, че имаш нова следа, която искаш да предоставиш. Нямам търпение да я чуя. По мое мнение ти си най-добрият аналитик, който имаме!
— Благодаря ви, сър, но не е съвсем готова. Имам нужда от няколко допълнителни часа, за да я изгладя.
— Разочаровате ме, Патрик.
— Най-вече съм разочарован аз. Има един арабин, смятам, че е параван, който може да попълни някои празноти. Току-що получих вест от него, той е съгласен да се срещнем, но ще трябва да е след час. В Балтимор.
— Дръж го тогава! Аз ще отложа конференцията, не се грижи за нея. Обади ми се от Балтимор.
— Благодаря, сър. Ще се обадя.
Мостът Ривъруок изобщо не пресичаше Потомак, а само малък неин приток, дълбоко в района на Вирджиния. На източния бряг имаше малък старомоден ресторант от средна ръка, където идваха млади хора за хот-дог, хамбургери и бира. На запад няколко пътеки потъваха в горите, където, говореше се, много повече момчета и момичета се превръщаха в мъже и жени, отколкото през дните на Содом и Гомор. Това беше преувеличение. Пътищата бяха твърде тесни, а земята осеяна с камънаци.
Патрик О’Райън сви към паркинга, доволен да види, че там имаше само три коли. Ресторантът не се оживяваше, преди да се е стъмнило. Скорпион две слезе, провери преносимия си телефон и се насочи към моста, докато палеше пурата си. Дейвид Ингерсол звучеше паникьосано по непроследимия телефонен секретар, а това не беше добър знак. Лигльото беше добър юрист, но никога не беше изпробван в ситуации, когато работата се натопорчеше и се пуснеше малко кръв. Момченцето Дейви беше един слабоват кучи син въпреки адвокатските си хитрости. Повелителите щяха да научат това рано или късно. Най-вероятно по- рано, отколкото по-късно.
— Ей, господине! — един пиян млад мъж се измъкна, залитайки от вратата на ресторанта. — Тия задници се прецакаха, копеленцата! Дай ми петачка и съм твой до гроб, човече! Само ми я дай, човече!
Инстинктите на аналитика, както винаги предполагаха и възможното, и невъзможното, се задействаха.
— Да кажем, че ти дам десет, дори двайсет. Ще направиш ли онова, което ти кажа?
— Хей, човече, и гол ще те прескоча, ако искаш. Имам нужда от мангизи, човече!
— Няма да ме прескачаш. А може да не ти се наложи нищо да правиш.
— С теб съм, човече.
— Последвай ме, докато пресека моста, но се дръж настрани, когато навляза в гората. Ако ти свирна, ще тичаш като вятър при мен. Разбра ли?
— По дяволите, да, човече!
— Дори може да ти дам и петдесет.
— Рай, човече, истински рай! Петдесет ще ме освободят, знаеш какво искам да кажа, нали?
— На това разчитам… човече. — О’Райън се приближи към моста, пресече го и се насочи към втората пътека надясно. Беше изминал едва няколко метра през калта и камъните, когато фигурата на Дейвид Ингерсол изведнъж се появи зад едно дърво.
— Патрик, това е ненормално — извика адвокатът.
