„Пиер“.
— Вие не искате да го изслушате! — обвини го тя. — Никой от вас не искаше да чуе. Имате ли представа какво сте направили с него?
— Прекалено добра — отвърна офицерът, но извинението му бе само в думите, не и в гласа му. — Мога само да повторя вече казаното. Не знаехме какво точно да слушаме. Разликата между това, което той ни казваше и действителността надхвърляше границите на всичко, което можехме да разберем. А също и неговите. А щом той не е разбирал, защо вините нас?
— Опитваше се да намери съответствие между представите и действителността, както казвате, и то цели шест месеца! А вие можахте само да пратите хора да го убият и нищо друго. Той се опита да ви каже. Що за хора сте вие?
— Очукани от живота, мис Сен-Жак. Очукани, но разумни, поне така мисля. Затова съм тук. Времето започна да тече и аз искам да спася живота му, ако е възможно, с общите ни усилия.
— Господи, прилошава ми от вас! — Мари замълча, поклати глава и продължи бавно: — Ще направя всичко, което поискате, и вие го знаете. Може ли да се свържете с този Конклин?
— Сигурен съм, че ще успея. Ще застана на стъпалата на тази къща и ще стоя, докато накрая се принуди да излезе и да се свърже с мен. Но може не той да се окаже основната ни грижа.
— Карлос ли?
— И други.
— Какво искате да кажете?
— Ще ви обясня по пътя. Грижата ни в момента — единствената ни грижа — е да се свържем с Делта.
— Джейсън?
— Да. Мъжа, когото наричате Джейсън Борн.
— И той е бил един от вас от самото начало — каза Мари. — И не е имало какво да изчиства в досието си, и не е ставало дума за плащане или някакво опрощаване?
— Няма такива работи. Ще ви разкажа всичко с времето, но това време не е сега. Дал съм нареждане да стоите в една правителствена кола без отличителни белези, паркирана точно срещу къщата от другата страна на улицата. Взели сме за вас един бинокъл; познавате го по-добре от който и да е от нас. Може би вие ще го забележите. Моля се на бога да го забележите.
Мари отиде до гардероба и взе палтото си.
— Една нощ той каза, че е хамелеон…
— Значи си е спомнил? — прекъсна я Крофорд.
— Какво си е спомнил?
— Нищо. Той имаше способността да влиза и излиза от опасни места, без да бъде забелязан. Само това имах предвид.
— Чакайте малко. — Мари се приближи към военния и погледът й внезапно се прикова в него. — Казахте, че трябва да се свържем с Джейсън, но има по-добър начин. Нека той да дойде при нас! При мен. Нека аз застана на стъпалата на онази къща! Той ще ме види и ще намери начин да ми се обади.
— И ще дадем на онези вътре не една, а две мишени.
— Вие не познавате собствените си хора, генерале. Аз казах, че той „ще ми се обади“. Ще изпрати някого, ще плати на мъж или жена, за да ми предадат бележка. Познавам го. Той ще го направи! Това е най-сигурният начин.
— Не мога да го позволя.
— Защо? Всичко останало, което сте сторили, е пълна глупост! И то без да гледате какво правите! Направете поне едно интелигентно нещо!
— Не мога. То би могло да разреши някои проблеми, с които вие не сте запозната, но аз не мога да го направя.
— Обяснете ми защо!
— Ако Делта е прав и Карлос е по петите му и е някъде на тази улица, рискът става прекалено голям. Карлос ви е виждал. Той ще ви убие.
— Мога да поема този риск.
— Аз не мога. Бих желал да мисля, че говоря от името на моето правителство, когато го казвам.
— Честно казано, не ви вярвам.
— Оставете това на други хора. Хайде да тръгваме, ако обичате.
— Администрацията на Всестранни услуги — изрече равнодушно телефонистът.
— Мистър Джей Петросели, моля — каза Александър Конклин с напрегнат глас, попивайки потта от челото си, докато стоеше до прозореца със слушалка в ръка. — По-бързо, ако обичате.
— Всички бързат… — измърмори телефонистът и думите му бяха последвани от жужене.
— Петросели. Отдел „Рекламации“.
— Какво правят вашите хора? — избухна човекът от ЦРУ, използвайки гласа си като оръжие.
Паузата от другата страна не продължи дълго.
— Точно в момента слушат някакъв тъпанар, който задава глупави въпроси.
— Добре тогава. Чуйте и по-нататък. Името ми е Конклин, Централно разузнавателно управление, ранг — четири нули. Предполагам знаете какво означава това?
— През последните десет години все не проумявам какво ми говорят хора като вас.
— Ще е по-хубаво, ако това го проумеете. Отне ми цял час, докато се свържа с диспечера на компанията за преместване на покъщнина тук в Ню Йорк. Той каза, че има нареждане, подписано от вас, да махне мебелите от къщата на Седемдесет и първа улица, на едно-четирийсет, по-точно.
— Ах, да, спомням си я. И какво за нея?
— Кой ви е дал нареждане? Това е наша територия. Миналата седмица махнахме оттам оборудването, но не сме — повтарям, не сме — нареждали там да се прави нещо друго.
— Чакайте малко — каза чиновникът. — Видях това нареждане. Искам да кажа, прочетох го, преди да го подпиша. Вашите хора ще ме уморят. Заповедта беше директно от Лангли, и то на спешна бланка.
— От кого в Лангли?
— Дайте ми минутка и ще ви кажа. В моята папка има копие, тя е тук на бюрото ми. — Шумоленето на хартията можеше да се чуе по телефона. То спря и Петросели се обади: — Ето го, Конклин. Иди да се разправяш с твоите хора от Административния контрол.
— Те не са знаели какво вършат. Отменете тази заповед. Обадете се на транспортната компания и им кажете да се махат! Веднага!
— Я се разкарай.
— Какво?
— Донесете писмено разпореждане тук на бюрото ми преди три часа днес следобед и може — само може — да спрат утре. И ще върнат всичко на мястото му.
— Ще върнат всичко ли?
— Точно така. Казвате ни да изнасяме и ние изнасяме. Казвате да го върнем, връщаме го. И ние като вас си имаме методи и процедури, към които се придържаме.
— Това оборудване — всичкото — е взето на заем! То не е било и не е операция на Агенцията.
— Защо ми се обаждате тогава? Какво общо имате вие с него?
— Нямам време да ви обяснявам. Просто кажете на онези хора да се махат. Обадете се в Ню Йорк и ги отзовете! Това са заповеди четири нули.
— Ако ще и сто и четири да са, все тая… Вижте, Конклин, и двамата знаем, че ще постигнете каквото искате само ако аз получа това, което ми е необходимо. Направете го както трябва. По официален път.
— Не мога да забърквам Агенцията!
— Мен също няма да ме забърквате.
— Тези хора трябва да се махнат оттам! Казвам ви… — Конклин млъкна, защото погледът му се прикова отсреща на улицата около кафявата къща и той се парализира. По бетонните стъпала се беше изкачил висок мъж в черно палто; обърна се и застана неподвижно пред отворената врата. Беше Крофорд. Какво правеше? Какво правеше той там? Беше си загубил ума; не беше с всичкия си! Там той представляваше
