Беше изкачвал тази стълба хиляди пъти и още толкова беше минавал по коридора. Беше се върнал. Завладя го непреодолим ужас. Втренчи се в тъмния тесен коридор. В дъното лежаха слънчеви отблясъци — светлината, нахлуваща от двата френски прозореца. Приближаваше се към стаята, където се беше родил Каин. Онази стая. Той хвана здраво вървите на рамото си и се опита да спре треперенето.
Мари се наведе напред от задната седалка на бронираната правителствена кола и вдигна бинокъла до очите си. Нещо се беше случило, не знаеше точно какво, но можеше да предположи. Преди няколко минути край стълбите на кафявата къща бе минал нисък набит мъж и бе забавил крачка, подминавайки генерала. Явно, за да му каже нещо. След това мъжът бе продължил надолу по улицата, а Крофорд го беше последвал.
Конклин бе открит.
Но това едва ли бе много в случай, че генералът бе казал истината. Наемни убийци, които не познаваха работодателя си и които самият работодател не познаваше. Наети да убият един човек… по погрешка! О, господи, колко ги мразеше всичките! Безмозъчни и тъпи хора! Които си играеха с живота на други и нищо не знаеха, а си въобразяваха, че знаят всичко.
Не бяха пожелали да го изслушат! Изобщо не искаха да чуят и дума. И чак когато стана прекалено късно, и чак след безкрайни уговорки и оправдания се заеха да направят необходимото. Покварата им бе плод на заслепението, а лъжите — на ината и страха да не изпаднат в неловко положение. Не закачайте могъщите; философията на напалма.
Мари фокусира бинокъла. Към стълбите приближаваше човек на Белкинс с преметнати върви и платнища през рамо. Вървеше зад възрастна двойка, явно излезли на разходка, обитатели на някоя от близките къщи. Мъжът с военното яке и черната плетена шапка спря; заговори с двама от товарачите, които изнасяха през вратата голям триъгълен предмет.
Какво беше това? Имаше нещо… нещо особено. Тя не виждаше лицето му — то бе скрито от погледа й, но имаше нещо във врата, в наклона на главата… какво бе то? Онзи се заизкачва по стълбите — грубоват мъж, уморен от деня още преди да го е започнал… занемарен, отруден човек. Мари отмести бинокъла; беше прекалено напрегната, имаше прекалено голяма готовност да види неща, които не съществуваха.
О, боже, любов моя, Джейсън. Къде си? Ела при мен. Нека те намеря. Не ме оставяй на тези слепи и безмозъчни хора. Не им давай да те отнемат от мен.
Къде беше отишъл Крофорд? Беше й обещал да я държи в течение на всеки ход, на всичко. Тя се отнесе грубо с него. нямаше му доверие, нямаше доверие на никого от тях; не вярваше в тяхната интелигентност, за нея тази дума беше с много малко „и“. Той беше обещал… Къде беше отишъл?
Тя заговори на шофьора.
— Бихте ли отворили прозореца, ако обичате. Тук е ужасно задушно.
— Съжалявам, мис — отвърна цивилният агент. — Мога само да включа климатичната инсталация.
Вратите и прозорците се управляваха с бутони, които единствен шофьорът можеше да натиска. Мари бе в саркофаг от стъкло и метал на обляна от слънце улица с три платна.
— Не вярвам на нито една дума! — заяви Конклин, куцукайки нервно през стаята и обратно до прозореца. Наведе се през стоманения перваз, погледна навън, с лява ръка пред лицето, като гризеше ставата на показалеца си. — На нито една проклета думичка!
— Не искаш да повярваш, Алекс — възпротиви се Крофорд. — Обяснението е толкова просто. Всичко си е на мястото и е далеч по-просто.
— Ти не си чул този запис. Не си чул и Вилие!
— Да, но чух момичето; и тя ми беше достатъчна. Каза, че ние не сме искали да го изслушаме… ти не си искал.
— Тогава тя лъже! — Конклин се обърна с трудност. — Господи, ами разбира се, че лъже! И защо не? Тя е негово момиче. И ще направи всичко възможно, за да го отърве от полагаемото му се възмездие.
— Не си прав и много добре го съзнаваш. Самият факт, че той е тук, доказва, че не си прав и че аз също не съм бил прав да приема всичко, което ти ми наговори.
Конклин се задъха и дясната му ръка потрепери, докато хващаше патерицата си.
— Може… може ние, може… — не довърши изречението си, а вместо това погледна Крофорд безпомощно.
— … трябваше да оставим нещата такива, каквито са, така ли? — попита тихо военният. — Ти си уморен, Алекс. Не си спал няколко дена; изтощен си. Смятай, че не съм чул какво ми разказа.
— Не! — Човекът от ЦРУ тръсна глава със затворени очи, лицето му отразяваше дълбокото му отвращение. — Не, ти не си го чул и аз не съм го казал. Просто ми се щеше да знам откъде да започна, по дяволите.
— Аз знам — каза Крофорд, отиде до вратата и я отвори. — Влезте, ако обичате.
Набитият мъж влезе и хвърли поглед към пушката, облегната на стената. После изгледа въпросително и двамата мъже.
— Какво има?
— Упражнението се отменя — каза Крофорд. — Мисля, че вече ви е ясно.
— Какво упражнение? Бях нает да охранявам. — Стрелецът погледна към Алекс. — Имате предвид, че вече не се нуждаете от охрана ли, сър?
— Много добре знаеш какво точно имам предвид — изрече рязко Конклин. — Всички сигнали се отменят, както и всички условия.
— Какви условия? Не знам нищо за никакви условия. Условията на моето наемане са съвсем ясни. Аз ви охранявам, сър.
— Хубаво, добре — каза Крофорд. — Сега трябва да разберем кой още го охранява там отвън.
— Кой още къде?
— Извън тази стая и този апартамент. В други стаи, на улицата и в коли, което също е възможно. Трябва да ни кажеш.
Набитият мъж отиде при пушката си и я взе.
— Боя се, че ме разбирате погрешно, джентълмени. Бях нает индивидуално. Ако са наели и други, аз нямам нищо общо с тях.
— Но ти ги познаваш! — изкрещя Конклин. — Кои са те? Къде са?
— Нямам понятие… сър. — Любезният убиец вече държеше пушката си в дясната ръка с дулото към пода. Повдигна я само на сантиметри, не повече от петнайсет, с едва доловимо движение. — Ако услугите ми не са необходими повече, ще тръгвам.
— Можеш да се свържеш с тях — прекъсна го генералът. — Ще заплатим щедро.
— Вече ми бе платено достатъчно щедро, сър. Няма да е хубаво да взема пари за услуга, която не мога да извърша. Безсмислено е да продължаваме.
— Там вън е изложен на риск животът на един човек! — изкрещя Конклин.
— Не желая да го заменя с моя — каза стрелецът, излизайки през вратата с още по-високо вдигнато оръжие. — Довиждане, джентълмени.
— Исусе! — изрева Алекс, извръщайки се отново към прозореца, като подпря бастуна си на радиатора. — Сега какво ще правим?
— Дай да започнем с това да разкараш транспортната компания. Не знам какво място е заемала тя в стратегията ти, но за момента представлява само допълнително усложнение.
— Не мога. Опитах се. Нямам нищо общо с тази работа. От Агенцията са решили да оберат всичко, след като махнахме оборудването миналата седмица. Видели, че е затворено, и казали на помощните служби да ни изхвърлят оттам.
— Възможно най-бързо, нали — кимна Крофорд. — Монаха се е подписал за оборудването; това освобождава Агенцията от отговорност. Има го черно на бяло в досието му.
— Нямаше да е лошо да разполагаме с двайсет и четири часа. Сега не знам дали имаме двайсет и четири минути.
— Тази къща все още ни е необходима. Ще последва разследване от Сената. Закрито, надявам се… Блокирай улицата.
