вашингтонски сейф, и човекът, който може да разполага с него, съм единствено аз. Естествено, ако се случи нещо неочаквано, да кажем самолетна катастрофа или бъда убит, или пък изчезна — тогава то ще бъде прехвърлено в Националния съвет за сигурност. Информацията от това досие, ако попадне в погрешни ръце, ще се окаже катастрофална за целия Далечен изток.
— Едуард, откровената ви, макар и непълна информация започва да ме интригува.
— Да се срещнем, Шенг. И носете пари, огромна сума американски долари. Нашият общ познат ми каза, че има някакви хълмове в Гуандонг, където той се среща с вашите хора. Бъдете там утре между десет вечерта и полунощ.
— Трябва да ви откажа, мой съпернико и приятелю. Никакви облаги не ми предложихте.
— Ще унищожа и двете копия на досието. Изпратиха ме тук, за да проверя дали една история, дошла от Тайван, е вярна — история толкова гибелна, че само намекът за нея би задвижил верига от ужасяващи събития. Аз смятам, че историята е достоверна, и ако съм прав, всички следи водят към моя китайски колега от китайско-американските преговори. Това е последната ми задача, Шенг, а няколко думи от моята уста могат да премахнат досието от лицето на земята. Просто ще дам да се разбере, че информацията в досието е напълно невярна и много опасна, съчинена от враговете ви в Тайван. Малкото хора, които я знаят, искат да вярват в това. Тогава досието ще бъде изгорено. Същата съдба очаква и неговото копие във Вашингтон.
— Все още не сте ми казали защо трябваше да изслушам всичко това?
— Синът на тайпан от Гуоминдана би знаел причините. Водачът на заговор в Пекин би знаел. Човек, който може да бъде разкрит и обезглавен утре, със сигурност ги знае.
Паузата беше дълга, дишането от другата страна на линията учестено. Накрая Шенг проговори:
— Хълмовете на Гуангдонг. Той знае къде.
— Само един хеликоптер — каза Макалистър. — Вие и пилотът, никой друг.
37.
Тъмнина. Човекът, облечен в дрехите на офицер от американската морска пехота, скочи от стената в задната част на градината на секретната къща във „Виктория Пийк“. Той тръгна наляво и мина покрай голямата дупка в стената, която беше запълнена с навита бодлива тел, след което продължи към предната част на градината. Погледна към разбитите прозорци на големия викториански кабинет. На това място стоеше пазач, небрежно подпрял пушката си на земята, като я държеше за цевта, а на колана му висеше автоматичен пистолет 45-и калибър. Натрапникът изчака удобния момент, когато гърдите на пазача се издуха и устата му се отвори в прозявка. Нападателят се втурна иззад ъгъла, държейки в ръцете си гарота. За по-малко от секунда тънката тел се стегна около шията на пазача и след още няколко мига всичко свърши.
Убиецът остави тялото на мястото му, тъй като това беше най-тъмният участък в градината. Тръгна към следващия ъгъл, където извади цигара и я запали. Заобиколи и влезе в светлината на прожекторите, като небрежно тръгна по посока на разбитите френски врати, където втори моряк стоеше на пост върху каменните стъпала. Нападателят държеше цигарата си в лявата ръка; тя закри лицето му, докато всмукваше дима.
— Навън за цигара? — попита го пазачът.
— Даа, не мога да заспя — каза човекът с американски акцент от югозапада.
— Шибаните походни легла тук не са направени за спане. Достатъчно е да седнеш върху тях, за да ги разбереш… Хей, я почакай! Кой, по дяволите, си ти?
Морякът нямаше време да се прицели. Като заби ножа си в гърлото му с убийствена точност, заглушила всякакъв звук, нападателят бързо замъкна трупа зад ъгъла на сградата и го остави в сянката. Обърса ножа си в униформата на мъртвия и отново го втъкна под колана. Върна се до френските врати и този път влезе в къщата.
Тръгна по дългия, слабо осветен коридор; в дъното пред широка декорирана с релефи врата, стоеше друг моряк. Пазачът наклони пушката си надолу и погледна часовника си.
— Подранил си — каза той. — Смяната ми ще изтече след час и двайсет минути.
— Аз не съм от тази част, приятел.
— От групата на Оаху ли си?
— Да.
— Мислех, че са ви разкарали обратно към Хаваите.
— На неколцина наредиха да не заминават. Сега сме долу в консулството. Тоя тип — как му беше името, — Макалистър, събира показанията ни цяла нощ.
— Ще ти кажа, приятел, че тази история е много странна.
— Съгласен съм, дори странна е слабо казано. Е, къде е офисът на тоя надут пуяк? Идвам тук, за да му донеса специален тютюн за лула.
— Я дай да го изпушим с малко „трева“, какво ще кажеш?
— Къде му е офисът?
— Преди го видях да влиза с доктора през онази врата вдясно. — Пазачът посочи с глава вратата отзад.
— А кой е той всъщност?
— Не му знам името, но е главния. Наричат го посланик.
Очите на убиеца се присвиха.
— Посланик?
— Да. Стаята е полуразрушена от оня скапан маниак, но сейфът е невредим. Това е причината аз да съм тук и онова момче отвън също. Сигурно имат фонд от няколко милиона за извънредни нужди.
— Или за нещо друго — каза нападателят меко. — Първата врата вдясно, нали? — попита и бръкна под колана си.
— Чакай — каза морякът. — Защо постът отпред не ми каза, че идваш? — Той посегна към радиопредавателя, закрепен на колана му. — Съжалявам, приятел, но ще трябва да те проверя. Това е обичайната…
Убиецът метна ножа си. Той потъна в гърдите на моряка. Нападателят се хвърли напред, забивайки пръсти в гърлото му. След трийсет секунди отвори вратата на офиса на Хавиланд и вмъкна мъртвото тяло вътре.
Те пресякоха границата като бизнесмени, с костюми и вратовръзки, след като смениха измачканите си дрехи. Носеха и дипломатически куфарчета, запечатани с лента, която показваше, че вътре се съхраняват правителствени документи, които не подлежат на митническа проверка. Всъщност в куфарчетата бяха техните оръжия и още някои неща, които Борн беше взел от апартамента на Д’Анжу, след като Макалистър беше изнамерил свещената лента, която се уважаваше дори от Народната република — тъй като Китай се бореше за същата благосклонност към своите служители от Външното министерство. Китаецът от Макао, който се казваше Уонг — поне това име спомена — беше впечатлен от вида на дипломатическите паспорти, но в името на безопасността, както и заради обещаните му 20 000 долара, реши да подготви всичко по своя си начин.
— Не е толкова трудно, както ви казах в началото, сър — обясни Уонг. — Двама от патрула са мои братовчеди по майчина линия — мир на праха й — и това улеснява нещата. На тях съм правил повече услуги, отколкото те на мен, но това именно в момента е благоприятното. Стомасите им са най-пълните в град Жухай Ши, а и двамата вече имат телевизори.
— Ако те са ти братовчеди, защо възрази, когато трябваше да им дадем часовник миналия път? — попита Борн.
— Защото ще го продадат, сър, а следващия път ще очакват твърде много от мен.
Такива са хората, помисли си Борн, които работят на най-строго охраняваните граници в света. Уонг настоя да минат граничния контрол точно в 8 и 55 минути, след което той щеше да мине сам. Техните червени паспорти бяха проучени внимателно и след няколко усмивки от страна на братовчеда високопоставените дипломати бяха пуснати оттатък. Бяха добре дошли в Китай според префекта, който им
