пътуването ви няма да бъде затруднено и ще ви настигна.
— Ще ни настигнеш? — намръщи се Борн.
— След като убия Свинята и оставя тялото му на най-подобаващото за него място. Дамската тоалетна.
— Ами ако той ни последва? — попита Джейсън.
— Тогава също ще мога да се възползвам от удобния случай. Аз ще открия пазачите, но те няма да ме забележат. Достатъчно е да се отдели само на няколко метра в тъмнината, и това ще бъде краят му.
— Ние ще тръгваме.
— Знаете пътя, нали?
— Все едно че имам карта.
— Ще се срещнем долу, при първия хълм в края на високата трева. Нали си спомняте?
— Трудно бих забравил.
— След седем километра тръгнете през гората към полетата.
— Така ще направим. Приятен лов, Уонг.
— Приятен ще е. Имам достатъчно причини.
Двамата американци напуснаха слабо осветения площад и навлязоха в пълната тъмнина. Човек в цивилни дрехи ги наблюдаваше от края на бетонния тротоар. Погледна часовника и се усмихна на себе си. Полковник Су Янг се обърна и тръгна към митническия комплекс, окъпан в слаба сива светлина. Префектът на граничния контрол за провинция Жухай Ши — Гуандонг, го поздрави и с маршова стъпка се отправи към него.
— Те сигурно са много важни хора, полковник — каза жената, а в очите й се четеше сляпа преданост към Су. И страх.
— Да — потвърди полковникът.
— Ясно е, щом такъв велик офицер като вас се интересува от тях. Обадих се по телефона на човека в Гуандзу, както ме помолихте, и той ми благодари, но забрави да ме попита за името…
— Ще проверя лично — отегчен отвърна Су.
— А аз ще се погрижа най-добрите хора от моя персонал да ги поздравят, когато се върнат по-късно тази вечер в Макао.
Су я погледна.
— Няма да е необходимо. Те ще бъдат отведени в Пекин за други преговори на още по-високо равнище. Трябва да се заличи информацията, че са минавали през гуангдонгската граница.
— Толкова ли е секретно?
— Разбира се, другарко. Това са държавни дела, и то толкова секретни, че и най-близките ви не трябва да знаят нищо. Вашият офис, моля.
— Веднага — каза широкоплещестата и се завъртя по военному. — Имам кафе, чай и скоч от Хонконг.
— О, скоч, така ли? Мога ли да ви придружа, другарко? Тук нямам повече работа.
Двете гротескни фигури измаршируваха към стъклената врата на офиса на префекта.
— Цигари! — прошепна Борн и хвана Макалистър за рамото.
— Къде?
— Напред, вляво от пътя. В гората!
— Не видях.
— Не гледахте натам. Кората на дърветата отразява светлинките съвсем слабо, но се вижда. Пушачи. Понякога си мисля, че в Далечния изток хората обичат цигарите повече от секса. Продължавайте да вървите и говорете каквото ви дойде наум. Сигурен съм, че сте учили „Песен за Хайауата“ или „Хораций на моста“, или пък „Аура Лий“. Само казвайте думите, това ще ви помогне да се разсеете.
— Но защо?
— Защото се получава това, което предвидихте вие. Шенг иска да се увери, че няма да се свържем с някой, който би представлявал заплаха за него. Нека му помогнем да се увери, окей?
— Боже, ако някой от тях говори английски?
— Много малко вероятно е, но ако искате, можем да импровизираме разговор.
— Не, в това не съм добър. Винаги съм мразил вечери и партита, защото никога не знам какво да кажа.
— Ето затова предлагам рецитирането. Където вие спрете, ще продължавам аз. Сега започвайте, говорете с нормална интонация, но бързо. Това място тук не е за китайски ученици, които говорят бързо английски… Загасиха цигарите. Забелязали са ни! Давайте!
— О, Боже… добре. Ааа… Седнал под чардака на О’Райли, разказвайки за кървав бой…
— Това е много подходящо! — каза Джейсън и погледна с ентусиазъм своя ученик.
— Хрумна ми изведнъж защо ли пък не чукна дъщерята, за да го направя…
— О, Едуард, няма да престанете да ме изненадвате.
— Това е стара студентска песен — прошепна аналитикът.
— Какво? Не ви чувам, Едуард. Говорете.
— Оайла-ри, ойларио… ойларио, хоп-хоп, ойларио…
— Това е великолепно! — прекъсна го Борн, когато минаха мястото, където само преди секунди горяха цигари. — Мисля, че вашият приятел ще оцени правилните ви възгледи. Какво още мислите по въпроса?
— Забравих думите.
— Мислите си, искате да кажете. Ще се сетите за тях.
— Нещо за стария О’Райли… О, да, спомних си. „Чук, чук, чук, докато големият кеф свърши — и тогава се зададе старият О’Райли. С два конски пищова във всеки кобур и страшно въртеше очи. О’Райли търсеше кучето, което чука дъщеря му.“ Ето, спомних си.
— Вие сте за музей, ако Рипли има някой подръка… Но когато се върнем в Макао, можете да се заемете с доразвиването на този проект.
— Какъв проект?… Друг проект винаги ме е привличал повече. „Сто бутилки бира на стената, сто бутилки бира и една от тях падна“ — о, Боже, толкова отдавна беше. Повтаряше се и всеки път една бутилка по-малко. „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“…
— Стига, вече не ни чуват.
— О, така ли, слава Богу.
— Бяхте чудесен. Ако някой от тях разбира и дума английски, сега са по-объркани и от нас. Добре беше. Хайде сега да засилим крачка.
Макалистър погледна към Джейсън.
— Направихте го нарочно, нали? Искахте да си спомня нещо, да се концентрирам, за да няма паника.
Вместо отговор Джейсън даде нови указания.
— След трийсетина метра ще продължите напред сам.
— Какво? Вие ме оставяте?
— Може би за около десетина минути. Продължавайте да вървите и протегнете ръка, за да мога да отворя куфарчето си върху нея.
— Къде отивате? — попита заместник-секретарят, когато Джейсън сложи върху ръката му куфарчето и извади отвътре нож с дълго острие. — Няма да ме оставите сам!
— Всичко ще бъде наред, никой няма да ни спре по пътя. Иначе досега щеше да бъде направено.
— Искате да кажете, че това можеше да бъде и засада?
— Разчитах аналитичният ви мозък да обори тази възможност. Вземете куфарчето.
— Но какво ще…
— Трябва да разбера какво искаха тези с цигарите. Продължавайте напред.
Джейсън се обърна наляво и безшумно влезе в гората. Тичаше бързо, избягваше ниската растителност
