Борн, когато Уонг се присъедини към тях. — Ще трябва да те преместим и може би ще те заболи, но друг изход нямаме. — Той погледна за момент към Уонг и после продължи: — Насам приближава друг патрул, аварийно подкрепление, което по моя преценка ще бъде тук след две минути. Стисни зъби, господин заместник-секретар! Ще те мръднем!
Джейсън и Уонг занесоха Макалистър до хеликоптера. Изведнъж Борн извика:
— Господи, чакайте! Трябва да се върна! Уонг, вкарай го вътре! Аз трябва да се върна.
— Защо? — попита агонизиращият аналитик.
— Какво правите, сър? — извика Уонг.
— Стимул за анализи от страна на ревизионистите — извика загадъчно Борн и бързо изтича до тялото на Шенг Чу Янг. Когато стигна до мястото, той се наведе и сложи плосък предмет под връхната дреха на мъртвия. Изправи се и побягна обратно към хеликоптера, където Уонг внимателно наместваше тялото на Макалистър между двете задни седалки. Борн скочи отпред и преряза найлоновото въже, с което пилотът беше вързан за седалката, после махна и превръзката от устата му. Пилотът получи пристъп на кашлица и преди още да беше отминал, Джейсън му даде заповедите си.
— Kai feiji ba! — изкрещя той.
— Можете да говорите на английски — изстена пилотът. — Знам езика. Това беше общо изискване към нас.
— Вдигай хеликоптера, кучи син такъв! Веднага!
Пилотът щракна ключовете и роторите се завъртяха, скоро се чу равномерното бучене преди излитане. Откъм гората се изсипаха десетки войници, тичащите фигури ясно се виждаха на светлината на прожекторите на хеликоптера. Новите патрули веднага забелязаха мъртвите от елитната охрана на Шенг. Всички обърнаха оръжия към бавно издигащия се хеликоптер и откриха огън.
— Махай ни оттук веднага! — изрева Джейсън.
— Бронята на хеликоптера е броня на Шенг — каза пилотът спокойно. — Дори стъклото ще издържи на силен огън. Накъде отиваме?
— Хонконг! — извика Борн и с учудване забеляза, че пилотът, който сега издигаше хеликоптера бързо нагоре, се обърна към него и се усмихна.
— Със сигурност щедрите американци или благодетелните англичани ще ми дадат политическо убежище, нали? Дълго съм молил духовете за това!
— Проклет да съм — каза човекът от „Медуза“, когато се вдигнаха до най-ниските облаци.
— Много добра идея, сър — обади се Уонг от задната част на хеликоптера. — Как ви дойде наум?
— Ами веднъж се оказа доста ефикасна — каза Джейсън и запали цигара. — А историята — дори съвременната история — се повтаря.
— Мистър Уеб? — прошепна Макалистър.
— Какво има, аналитико? Как се чувствате?
— Не се тревожете за това. Защо се върнахте до тялото на Шенг?
— За да му оставя подарък за сбогом. Чекова книжка с тайна сметка в банка на Каймановите острови.
— Какво?
— На никого няма да е полезна. Имената и номерата на сметката са изрязани с ножица. Но е интересно как ще реагира Пекин, нали?
38.
Едуард Нюингтън Макалистър влезе с патериците си в някога хубавия викториански кабинет в старата къща на „Виктория Пийк“. Вместо стъкла на огромните прозорци имаше дебел найлон. Посланик Хавиланд наблюдаваше, докато заместник-секретарят на Държавния департамент хвърли досието на Шенг върху бюрото си.
— Струва ми се, че сте загубили това нещо — сухо каза аналитикът, внимателно се подпря на патериците си и седна на стола с болезнена гримаса на лицето.
— Лекарите казват, че раните ти не са опасни — каза дипломатът. — Радвам се да го чуя.
— Радваш се? Кой си ти, че да демонстрираш такава царствена радост?
— Може би звучи арогантно, но наистина се радвам. Това, което направи, е изключително, надхвърля и най-смелите ми представи.
— Сигурен съм — каза Макалистър и се намести удобно. — Но аз не направих нищо. Негова е заслугата.
— Ти го направи възможно, Едуард!
— Не бях в свои води. Тези хора са способни на такива неща, за които ние можем само да мечтаем или да гледаме на кино, като не преставаме да се удивляваме как е възможно.
— Нямаше да мечтаем или да гледаме с отворена уста, ако имахме същия опит. Те правят това, което могат най-добре, точно както и ние правим това, в което сме най-способни. Всеки има своя обсег на действие, Едуард.
Макалистър строго погледна Хавиланд.
— Как стана това? Как взеха досието?
— Проникване отвън. Професионално. Трима младежи бяха убити по най-брутален начин. Един недостъпен сейф беше ограбен.
— Непростимо!
— Съгласен съм — каза Хавиланд и като се наклони напред, внезапно повиши глас. — Точно както и твоите действия са непростими! Кой мислиш, че си, та да правиш всичко това? Какво право имаш да поемаш нещата в неопитните си ръце? Престъпил си всички клетви пред твоето правителство! Уволнение не е достатъчно! Трийсет години затвор ще отговорят по-точно на престъпленията ти! Имаше ли изобщо представа какво можеше да се случи? Война, глобална и безмилостна! Ад!
— Направих го, защото можех да го направя. Този урок го научих от Джейсън Борн — нашия Джейсън Борн. Но независимо от всичко имате моята оставка, господин посланик. Действието й влиза в сила още в този момент — освен ако не възнамерявате да продължите обвиненията си.
— И да те оставя да си тръгнеш? — Хавиланд се облегна назад. — Не ставай смешен. Говорих с президента и той е съгласен. Ще станеш председател на Националния съвет за сигурност.
— Председател?… Не мога да се справя с това.
— Със собствена лимузина и всички останали боклуци.
— Няма да зная какво да кажа!
— Но ще знаеш как да мислиш, аз ще те подкрепям.
— О, Боже Господи!
— Отпусни се. Прецени нещата. И предай на нас, говорещите, какво трябва да се каже. Това е истинската сила, нали знаеш? Не е в тези, които говорят, а в тези, които мислят.
— Всичко е толкова неочаквано, толкова…
— Толкова заслужено, господин заместник-секретар — прекъсна го дипломатът. — Умът е прекрасно нещо. Никога да не го подценяваме. Докторът ми каза, че Лин Уенцзу ще се оправи. Загубил е лявата си ръка, но ще живее. Сигурен съм, че ще трябва вие да изпратите препоръка до главната квартира на МИ-6 в Лондон. Те ще я уважат.
— А мистър и мисис Уеб? Къде са те?
— Ами вече сигурно са на Хавайските острови. С доктор Панов и мистър Конклин, разбира се. Боя се, че хич не мислят за мен.
— Господин посланик, вие не им дадохте никакви основания за това.
— Може би, но такава ми е работата.
— Мисля, че разбирам вече.
— Надявам се, че вашият бог изпитва състрадание към хора като теб и мен, Едуард. Ако Той не пожелае да се срещнем, аз пък съвсем не бих искал.
— Винаги съществува опрощение.
— Така ли? Тогава изобщо не желая да го познавам. Той се оказа просто една измама.
