— Защо?
— Защото е напълнил този свят с немислещи, човеконенавистни, кръвожадни вълци, които не се грижат за оцеляването на племето, а само за своето собствено. Такъв бог трудно може да се нарече съвършен, нали?
— Той е съвършен. Ние сме несъвършените.
— Тогава всичко е игра за него. Разхвърля творенията си тук и там и за собствено забавление ги гледа как си пръскат мозъците. Гледа ни как си пръскаме мозъците.
— Това е наш избор, господин посланик. Ние имаме свободна воля.
— Все пак според Писанието, всичко е Негова воля, не е ли така? „Да бъде Твоята воля.“
— Това е неясен момент.
— Браво! Един ден наистина ще станеш държавен секретар.
— Не мисля.
— Нито пък аз — съгласи се Хавиланд. — Но междувременно ние вършим нашата работа, държим здраво света, за да не се разпадне съвсем. Да благодарим на духовете, както казват тук, в Изтока, че има хора като теб и мен, като Джейсън Борн и Дейвид Уеб. Винаги когато Армагедон заплашва с апокалипсис, ние успяваме да преместим стрелката с двайсет и четири часа напред. Какво ще стане, ако ни няма?
Дългата й махагонова коса падна върху лицето му, тялото й се притисна в неговото, устните й се сляха с неговите. Дейвид отвори очи и се усмихна. Сякаш не бе имало никакъв кошмар, който по ужасен начин беше разделил техните два живота, сякаш не съществуваха болката и ужасът, които бяха изпитали. Те бяха заедно и тази прекрасна утеха ги изпълваше с дълбока благодарност. Това беше напълно достатъчно — а преди дни им изглеждаше най-трудно постижимото нещо.
Той започна да възстановява събитията от последните двайсет и четири часа, усмивката му стана неудържима и се превърна в тих смях. Нещата никога не ставаха според очакванията. Той и Мо Панов се наляха с доста голяма доза алкохол по време на полета от Хонконг до Хаваите. Пред Алекс стоеше чаша чай с лед или сода, а той безмълвно страдаше. Мари държа главата на прочутия психиатър, докато онзи повръщаше в задушващо малката тоалетна на самолета, после покри Мо с одеяло и той заспа дълбоко като дете. След това нежно, но твърдо отклони любовните щения на съпруга си, но по-късно, когато стигнаха в хотела в Калала, вече не му отказа. Прекрасна, фантастична нощ, през която правиха любов, нощ, която изми ужаса от преживяното.
Алекс? Да, той си спомни. Конклин беше взел първия полет от Оаху до Лос Анджелис и оттам до Вашингтон. „Там има доста глави за чупене — по този начин се изрази. — И смятам да ги счупя.“ Александър Конклин имаше нова мисия в безредния си живот. Тя се наричаше отговорност.
Мо? Морис Панов? Той беше в съседната стая, угрижен, че се е напил както никога.
— Ти се засмя — каза Мари със затворени очи, опряла глава на шията му. — Какво, по дяволите, ти е толкова смешно?
— Ти, аз, ние — всичко.
— Чувството ти за хумор явно е недостъпно за мен. От друга страна, мисля, че чувам гласа на един човек на име Дейвид.
— Това е човекът, който ще бъде с теб отсега нататък.
Почука се, но не на вратата към коридора, а на тази за съседната стая. Панов. Уеб стана от леглото, отиде бързо до банята и закри с хавлиена кърпа голите си слабини.
— Една секунда, Мо — провикна се той към вратата.
Появи се Морис Панов с бледо лице и с куфар в ръка.
— Мога ли да вляза в храма на Ерос?
— Ти вече влезе, приятел.
— Да се надяваме… Здравей, скъпа — обърна се той към лежащата Мари и отиде до стола при балкона с изглед към празния хавайски плаж. — Не се притеснявайте, не гответе и ако се наложи да станеш от леглото, също не се тревожи. Доктор съм все пак.
— Как си, Мо? — Мари се изправи и се загърна с чаршафа.
— Много по-добре, отколкото преди три часа, но едва ли ще ме разберете.
— Беше напрегнат и трябваше да се отпуснеш.
— Ако взимаш по сто долара на час, мила лейди, ще ипотекирам къщата си и ще подпиша петгодишен договор за удоволствията, осигурявани от теб.
— Искам по-бързо да го уредим! — каза Дейвид с усмивка и седна срещу Панов. — За какво ти е този куфар?
— Заминавам. Имам пациенти във Вашингтон и те сигурно се нуждаят от мен.
Дейвид и Мари Уеб погледнаха към психиатъра.
— Какво да кажем, Мо? — попита Уеб. — Как да го кажем?
— Нищо не казвайте. Аз говоря. Мари беше наранена. Болката, която трябваше да понесе, надхвърляше нормалните човешки възможности. Но явно издръжливостта й е ненормална и тя се справя. Не е справедливо, но понякога — дори твърде често — знаем какво можем да очакваме от определени хора. Такъв е светът.
— Аз трябваше да оцелея, Мо — каза Мари, загледана в съпруга си. — Трябваше да си го върна.
— Ти, Дейвид. Преживял си нещо страхотно травмиращо и знам, че само ти си наясно как да се оправиш с него. Затова няма да ти досаждам с мизерни опити за психоанализа. Сега ти си ти, не някой друг. Джейсън Борн го няма вече. Той не може да се върне. Живей като Дейвид Уеб — съсредоточи вниманието си върху Мари и това е всичко, Дейвид. И ако в даден момент някои картини се върнат — обади ми се и аз ще взема първия самолет за Мейн. Обичам ви и двамата, а телешкото задушено със зеленчуци на Мари е великолепно.
Залез, оранжевият слънчев диск се скри зад хоризонта, потъвайки бавно в Тихия океан. Те се разхождаха по плажа здраво прегърнати, телата им бяха плътно долепени едно в друго по толкова естествен начин.
— Какво правиш, когато има част у теб, която мразиш? — попита Уеб.
— Приемам я — отвърна Мари. — Ние всички имаме своята тъмна страна, Дейвид. Бихме искали да я отречем, но не можем. Тя е там. Вероятно не можем да живеем без нея. Твоята тъмна страна е легендата Джейсън Борн, това е всичко, което може да се каже за нея.
— Той ми е отвратителен.
— Той беше причината да се върнеш при мен. Само това има значение.
Информация за текста
© 1986 Робърт Лъдлъм
© 1993 Кристиян Георгиев, превод от английски
Robert Ludlum
The Bourne Supremacy, 1986
Източник: http://e-bookbg.com
Публикация:
ПРЕВЪЗХОДСТВОТО НА БОРН. 1998. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Кристиян ГЕОРГИЕВ [The Bourne Supremacy / Robert LUDLUM]. 478 с. Формат: 20 см. Страници: Цена: 4800.00 лв. ISBN: 954-733-006-3
редактор: Дора Барова
художник: Буян Филчев
коректор: Мария Тодорова
компютърен дизайн: Силвия Янева
