кожата. Много добре, господин Борн.

Колкото и да бе странно, последната фраза не подразни Уеб; той я прие нормално, без да се замисля.

— И двамата сме преуморени. Да поспим няколко часа и утре ще дообмислим нещата. Още преди години сме имали възможност да установим разликата между малко сън и никак.

— В хотела ли се връщаш? — попита Конклин.

— И дума да не става — отвърна Дейвид, като погледна бледото изпито лице на човека от ЦРУ. — Дай ми едно одеяло. Ще спя тук, пред бара.

— Би трябвало също да си се научил да не се тревожиш за някои неща — подхвърли Алекс, като се надигна и закуцука към дрешника в коридора. — Щом това ще е последното ми изпълнение, в един или друг смисъл, ще се постарая то да е велико. Току виж, и на себе си съм помогнал. — Извади от горния рафт одеяло и възглавница и се обърна към Дейвид. — Наречи го предчувствие, ако щеш, но знаеш ли какво направих снощи след работа?

— Естествено, че знам. Освен всички останали следи на пода има и счупена чаша.

— Не, говоря за преди това.

— Какво?

— Отбих се в супермаркета и купих тон храна. Пържоли, яйца, мляко, дори от онова лепило, дето го наричат овесена каша. Обикновено не го правя.

— Бил си гладен. Случва се.

— Когато съм гладен, отивам в ресторант.

— Накъде биеш?

— Ти си лягай. Канапето е достатъчно широко. Аз отивам да ям. Ще ми се още да помисля. Ще си направя пържола и може би няколко пържени яйца.

— Имаш нужда от сън.

— Два часа ми стигат. А после може да хапна и от противната овесена каша.

Александър Конклин вървеше по коридора на четвъртия етаж на Държавния департамент. Куцането му едва личеше, овладяно с воля, но затова пък болката бе още по-силна. Знаеше много добре какво става с него: изправен бе пред задача, която много държеше да свърши добре, дори блестящо, ако това определение все още можеше да важи за него. Алекс си даваше сметка, че злоупотребите с тялото и кръвта, продължили месеци наред, не могат да се преодолеят за часове, но все още имаше какво да мобилизира. То бе някакво чувство за авторитет, примесено със справедлив гняв. Господи, каква ирония! Преди година бе искал да унищожи човека, наречен Джейсън Борн; сега бе обсебен от желанието да помогне на Дейвид Уеб, и то още повече заради предишната си грешка. Добре знаеше, че това може да го постави в списъка за „елиминиране“, но беше справедливо именно той да поеме риска. Може би виновната съвест невинаги ражда страхливци. Понякога кара човек да стане по-добър.

И да изглежда по-добре, допълни мисълта си. Насилил се бе да извърви доста голямо разстояние пеша и студеният есенен вятър бе възвърнал на страните му отдавна изгубената руменина. Тя, в комбинация с гладко избръснатите страни и изгладения костюм с тънко райе, необличан от месеци, го правеше да изглежда съвсем различен от човека, когото Уеб бе заварил предишната вечер. Останалото беше театър, си каза, докато приближаваше светая светих на шефа на Вътрешната сигурност.

За формалности бе отделено малко време и още по-малко за учтивости. По молба на Конклин, представена от него като настояване от ЦРУ, съветникът напусна кабинета и той остана насаме с бившия армейски генерал, който сега оглавяваше отдел „Вътрешна сигурност“. Алекс възнамеряваше да овладее положението още с първите думи.

— Тук съм по повод едно вътрешно дело на управлението, генерале. Мога да ви наричам така, нали?

— Да, все още се обръщат към мен с предишното ми звание.

— Добре, и без това нямам намерение да се правя на дипломат.

— Започвате да не ми харесвате особено.

— Това да ми е грижата — отвърна Конклин. — Вълнува ме човек на име Дейвид Уеб.

— Какво по-точно за него?

— Фактът, че името ви е известно, не е особено окуражителен. Какво става, генерале?

— По мегафон ли го искаш, ненормалнико? — сряза го бившият военен.

— Искам отговор, ефрейтор, защото за нашата служба си точно това, заедно с мижавия си отдел.

— Слушай, Конклин, прословутата ти репутация е доста разклатена напоследък. За мен ти си пропаднал тип. Затова ти давам точно минута да кажеш каквото имаш, след което ще те изхвърля. Избирай — асансьора или прозореца.

Алекс бе предвидил, че може би мълвата за пиенето му вече е широко достояние. Той се втренчи в шефа на Вътрешна сигурност и заговори спокойно, дори съчувствено:

— Генерале, ще отговоря на обвинението ви само с едно изречение. И ако се разчуе, управлението ще знае кой е отговорен. — Конклин замълча. Погледът му беше ясен и остър. — Често за нас се мисли, че сме такива, каквито ни е удобно, по причини, за които не можем да говорим открито. Сигурен съм, че разбирате мисълта ми.

Служителят на Държавния департамент мигом смекчи изражението си.

— Господи — продума той. — Някога така лепяхме етикети на хора, които пращахме в Берлин.

— Често по наше собствено предложение — кимна Конклин. — И това е всичко, което ще си кажем по въпроса.

— Добре, добре. Не съм посветен в тайната, но на измисления ти образ без съмнение се вярва. Един от заместник-директорите ви ми каза, че ще припадна от дъха ти, ако застана на три метра от теб.

— Дори не искам да зная кой е бил, генерале, че току виж съм се изсмял в лицето му. Истината е, че изобщо не пия. — На Алекс, обзет от детинско суеверие, му се прищя незабелязано да кръстоса пръстите на ръцете си или пък на краката си, но нямаше начин да го стори. — А сега да се върнем към Дейвид Уеб — рече властно и с остър тон.

— Какъв ти е проблемът?

— Проблем ли? Животът ми зависи от това. Копелето снощи нахълта в дома ми и заплаши да ме убие. Взе да сипе невероятни обвинения, назова и някои ваши хора като Хари Бабкок, Самюъл Тиздейл и Уилям Ланиър. Проверихме, те са във вашето ведомство и още са на активна служба. Какво вършат тези хора? Единият направо му е казал, че ще му изпратите група да го екзекутира. Що за език е това? Друг пък го посъветвал да се върне в болницата. Бил е вече в две болници плюс нашата специализирана клиника във Вирджиния и ние всички го вкарахме там. Човекът е изписан като здрав, да не говорим, че в главата си носи тайни, които не бихме искали да излязат наяве. Но той е готов да хвърли бомбата заради нещо, което вие, идиоти такива, сте направили или сте позволили да се случи, или просто сте си затворили очите! Уеб твърди, че има доказателство как отново сте нахълтали в живота му, преобърнали сте го наопаки и сте го накарали да плати прескъпо.

— Какви доказателства? — заекна генералът.

— Говорил е с жена си — внезапно премина на мрачен, безизразен тон Конклин.

— И какво от това?

— От дома й са я взели двама мъже, упоили са я и са я качили на частен самолет. Откарали я на Западното крайбрежие.

— Искаш да кажеш, че е отвлечена?

— Именно. Но чуй нещо, от което ще изстинеш. Тя доловила разговор на мъжете с пилота и стигнала до извода, че в цялата мръсна история е замесен Държавният департамент. Не ми питай защо, но се споменало името Макалистър. За твое сведение той е заместник-секретар на секция „Далечен изток“.

— Това е жива лудост!

— Нещо повече, от жива може да стане и мъртва. Тя е избягала в Сан Франциско по време на престой за зареждане с гориво. Свързала се е с Уеб в Мейн и той е тръгнал да я посрещне. Господ знае къде. Дано сте в състояние да удостоверите, че той е невменяем и е убил жена си, и дано никога не е имало никакво отвличане.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату