притежание, което ти е отнето! Върни си я.“ А Дейвид Уеб се обади: „Какво притежание?! Тя е моят живот!“
Джейсън Борн: „Тогава прекрачи всички правила! Намери я! Върни си я.“
Дейвид Уеб: „Не зная как. Помогни ми!“
Джейсън Борн: „Използвай ме! Използвай всичко, което научи от мен. От години разполагаш с нужните умения. Та ти беше най-добрият в «Медуза». Най-важното е самоконтролът. Ти го проповядваше и го спазваше. И успя да останеш жив.“
Самоконтрол. Проста дума. Но какви невероятни изисквания поставя.
Уеб повторно изкачи тревясалата стръмна пътека към улицата и пак се върна в старата викторианска къща. Внезапно изпита неприязън към нея заради плашещата й, несправедлива пустота. В мислите му пробяга име, после се задържа и съответстващото му лице дойде на фокус — много бавно, защото човекът предизвикваше омраза у Дейвид, несмекчена от чувството на тъга, която му вдъхваше.
Александър Конклин се бе опитал да го убие, при това два пъти, като едва не бе успял. А Алекс Конклин, както бе установил по време на продължителните си сеанси с Мо Панов, бе навремето близък приятел на дипломатическия служител Уеб, на съпругата му тайландка и на децата им в Камбоджа преди цял един живот. Когато от небето връхлетя смъртта и изпълни реката с кръв, Дейвид, заслепен от ярост, отлетя за Сайгон и тъкмо приятелят му от ЦРУ Алекс Конклин го уреди да постъпи в нелегалния батальон, наречен „Медуза“.
Преживя жестоките тренировки и се превърна в Делта. Без никакво друго име, просто буква от азбуката. Делта Едно. А след войната Делта стана Каин — предизвикателството, хвърлено срещу Карлос, убиеца. Създаденият от „Тредстоун 71“ убиец на име Каин трябваше да залови Чакала.
Именно като Каин, когото подземният свят в Европа идентифицираше с азиатския Джейсън Борн, Уеб беше предаден от Конклин. Мъничко доверие от негова страна би променило всичко, ала Конклин повярва на най-лошото за бившия си приятел, защото така му диктуваше собственото чувство за мъченичество. По този начин се опитваше да възстанови изгубеното си самоуважение, като си внушаваше, че е по-добър от някогашния си приятел. По време на дейността на Конклин в „Медуза“ кракът му пострада от пехотна мина и бляскавата му кариера на полеви стратег бе прекъсната. От друга страна, Конклин не притежаваше качества за бюрократическо въжеиграчество, за да направи кариера в Лангли. И той, някогашният изключителен тактик, бе принуден да гледа безсилно как го задминават хора с далеч по-ограничени възможности; от богатия му опит се възползваха само при най-строга секретност.
Две години наложено бездействие и тогава човек, наречен Монаха — този Распутин на тайните операции, — го издири, защото някой си Дейвид Уеб бил избран за мисия с изключителна важност, а Конклин познавал Уеб от години. Бе създадена „Тредстоун 71“, Джейсън Борн стана неин продукт, а мишената бе Карлос Чакала. В продължение на трийсет и два месеца Конклин ръководеше тази най-секретна от всички тайни операции, додето сценарият се провали поради изчезването на Джейсън Борн и изтеглянето на над пет милиона долара от цюрихската сметка на „Тредстоун“.
Тъй като нямаше никакви доказателства, Конклин повярва в най-лошото. Легендарният Борн е предал своите; животът му в неизвестност му се е отразил твърде тежко и той не е устоял на изкушението да се спаси от него с печалба от над пет милиона долара. Не бе никак трудно за човек, известен с хамелеонските си умения, един многоезичен експерт в дейността под прикритие, който без усилия можеше да променя външността си и начина си на живот, да потъне буквално без следа. Беше поставен капан за международен престъпник, а после стръвта беше изчезнала и се оказа, че са се доверили на един хитър крадец. За осакатения Александър Конклин бе особено тежко да приеме това коварно предателство. Той самият бе жертвал толкова много, без да получи особено признание.
И тъй, някогашният му близък приятел Дейвид Уеб се превърна във врага Джейсън Борн. И то не просто враг, а болна страст. Той бе помогнал да създадат този мит и сега лично щеше да го унищожи. Първият му опит беше чрез двама наемни убийци в околностите на Париж.
Дейвид потръпна при спомена за неуспелия Конклин, който се отдалечаваше, куцукайки, докато той спокойно можеше да го застреля от мястото си.
Вторият опит бе замъглен в паметта му. Може би никога нямаше да си го възстанови докрай. Бе станал в тайната квартира на „Тредстоун“ на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк — хитроумен капан, създаден от Конклин, но провален от нечовешките усилия на Уеб да оцелее и, по ирония на съдбата, от присъствието на самия Чакал.
По-късно, когато се изясни, че „предателят“ не е никакъв предател, а жертва на психическо отклонение, наречено амнезия, Конклин рухна. По време на мъчителните месеци на възстановяването на Дейвид във Вирджиния Алекс многократно бе правил опити да види някогашния си приятел, да обясни, да разкаже за своето участие в тази кървава история, да моли за прошка с всяка своя фибра.
Ала Дейвид не бе намерил прошка в душата си за него.
— Ако влезе през тази врата, ще го убия — бяха думите му.
Сега това трябва да се промени, мислеше си Уеб, докато крачеше към къщата. Каквато и да беше вината на Конклин, малцина имаха неговата прозорливост и солидни източници на информация, създадени през дългогодишната служба. Дейвид не се беше сещал за Конклин месеци наред; веднъж Мо Панов го бе споменал в разговор. „Не мога да му помогна, тъй като той сам не желае да си помогне. Напълно се е спиртосал. Не вярвам да изкара до пенсионирането си в края на годината. Чудя се как изобщо успява да ходи на работа.“ Панов бе казал това преди пет месеца. Следователно Конклин още беше на служба.
Спиртосан или не, мислеше си Дейвид, докато се качваше по стълбището, Конклин все още има своите източници и контакти.
Отиде право в кабинета си, като си наложи да не обръща внимание на хаоса в къщата. Сега не биваше да допуска този хаос да проникне в мислите му, не можеше да си го позволи.
Той седна на бюрото и се опита да събере мислите си. Пред него беше вечната дебела тетрадка със спирала. Отвори я и посегна да вземе молива. Не можеше да го хване! Ръката му трепереше тъй силно, че цялото му тяло се тресеше. Той задържа дишането си и стисна здраво юмрук. Затвори очи, пак ги отвори и изкомандва ръката си да вземе молива и да пише. Думите едва се разчитаха, но все пак се появяваха върху листа.
„Университетът… — обади се на президента му и на декана на факултета. Семейни проблеми, не Канада — лесно се проверява. Измисли — може би брат в Европа. Да. Европа. Молба за отпуск — кратък. Веднага. Ще ги държиш в течение.
Къщата — обади се на посредника от агенцията, същата история. Помоли Джак да се отбива от време на време. Той има ключ. Постави термостата на петнайсет градуса.
Поща — попълни формуляр в местния клон. Да задържат всички писма. Вестници — отказ.“
Дребните подробности — сега те бяха много важни; трябваше да се погрижи за всекидневните неща, за да не създава впечатление за внезапно заминаване без планирано връщане. Това беше жизненоважно, трябваше да го помни при всяка дума, която изговаря. Нужно бе да сведе въпросите до минимум, да избегне връзката със скорошното напускане на охраната му, да наблегне на обстоятелството, че отсъствието му ще бъде кратко. Ще действа по инстинкт, в съответствие с реакцията на президента на университета и декана на факултета. А сега да пише, никакво отказване. Да не спира да движи молива по страницата. Паспорти, инициали върху портфейлите и ризите, които да съответстват на използваните имена; самолетни резервации — с междинни полети, никакви преки маршрути… О, Господи! Накъде? Къде си, Мари?!
Престани! Овладей се! Ти си способен да се справиш. Длъжен си да се справиш. Нямаш избор, затова бъди какъвто беше някога. Замрази чувствата си, стани лед.
Внезапно бронята, с която се обгръщаше, се разтърси от оглушителния звън на телефона върху бюрото му. Погледна го, преглътна; запита се дали ще може да овладее гласа си, за да звучи поне донякъде нормално. Телефонът иззвъня отново с ужасяваща настойчивост.
Нямаш избор.
Вдигна го, като сграбчи слушалката с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Успя да изрече една- единствена дума:
— Да.
— Тук е телефонистката от „Сателитни връзки“.
— Кой? Какво казахте?
