— Джейсън Борн, помните ли ме?
— Уеб?
— Имам смътен спомен за това име — отвърна Дейвид.
— Защо ми се обаждате?
— Бяхте приятелски настроен към мен. Във Вирджиния ми казахте да ви наричам Сам.
— Добре, добре, Дейвид. Прав си. Казах ти да ме наричаш Сам. Така ми викат приятелите… — Тиздейл беше смутен, объркан, търсеше нужните думи. — Но това беше преди близо година, Дейви, а ти знаеш правилата. Определили са ти човек за връзка и към него трябва да се обърнеш. Той е в течение на твоите неща.
— А ти не си ли в течение, Сам?
— Относно теб не. Малко след като ти си тръгна, ние намерихме инструкция на бюрото си, че всички запитвания относно „въпросния субект“ трябва да бъдат отнасяни към отдел еди-кой си и че „въпросният субект“ е в пряк контакт с оперативните на място и в департамента.
— Оперативните… или каквито са там… бяха изтеглени, а човекът ми за пряка връзка в департамента изчезна.
— Хайде бе — кротко се възпротиви Тиздейл и в тона му прозвуча подозрение. — Не е възможно да стане такова нещо.
— Обаче стана! — кресна Уеб. — И стана така, че забъркаха жена ми!
— Как тъй? Какво се е случило с жена ви?
— Изчезнала е, мръсник такъв! Всички сте мръсници! Вие сте виновни! — Уеб с всичка сила стисна китката си, за да спре треперенето. — Нужни са ми някои отговори, Сам. Трябва да знам кой е разчистил пътя, кой е предателят. Имам представа кой е, но са ми нужни доказателства, за да го изоблича… Да изоблича всички, ако трябва.
— Я почакай малко! — ядосано го прекъсна Тиздейл. — Ако си имаш проблеми, не се захващай с мен, а иди при докторите си. Аз не съм длъжен изобщо да разговарям с теб, длъжен съм само да докладвам, че си ми звънял, което и ще направя на секундата, щом затвориш. Върви си прегледай главата, момче, а не ми дрънкай глупости.
— „Медуза“! — извика Уеб. — Никой не желае да говори за кодовото название „Медуза“. Дори и днес всички документи са погребани в сейфовете, нали?
Този път не последва щракване на слушалката. Тиздейл не затвори. Той заговори с равен, безразличен глас.
— Слухове. Също като с досиетата на Хувър. Историята може да е добра за приказки на чашка, но иначе няма стойност.
— Но аз не съм слух, Сам. Аз живея, дишам, ходя до тоалетната, потя се… Ето и сега съм цял в пот.
— Без съмнение ти имаш проблеми, Дейви.
— Аз бях там и се бих с отряда „Медуза“! Някои хора твърдяха, че съм бил най-добрият или, погледнато от друга страна, най-лошият. Именно затова бях избран да стана Джейсън Борн.
— Нищо не знам за това. Не сме го обсъждали и не съм в течение. Ти спомняш ли си да сме го обсъждали, Дейви?
— Престани да ме наричаш с това идиотско име. Не съм ти Дейви.
— Във Вирджиния си викахме Сам и Дейви, не помниш ли?
— Няма значение. Тогава си играехме игрички. Морис Панов ни беше рефер, додето един ден играта загрубя.
— Вече ти се извиних — меко продума Тиздейл. — Всички имаме лоши дни. Обясних ти за жена си.
— Не ме интересува твоята жена, а моята! И ще разкрия всичко за „Медуза“, ако не получа отговорите, ако не срещна малко подкрепа!
— Сигурен съм, че ще получиш подкрепата, която ти е нужна, ако просто се свържеш със своя човек в департамента.
— Няма го там! Изчезнал е!
— Тогава потърси заместника му. Ще бъдеш обработен по каналния ред.
— Обработен?! Господи, ти робот ли си?
— Просто човек, който гледа съвестно да си върши работата, господин Уеб. Сигурен съм, че нищо повече не мога да направя за вас. Лека нощ.
Сега вече щракването се чу. Тиздейл бе затворил телефона.
Имаше и друг човек, трескаво си мислеше Уеб, докато се взираше в листа, а от веждите му се стичаше пот и смъдеше в очите му. Беше приятен мъж, не тъй рязък като останалите: южняк, чийто провлечен изговор целеше да скрие или остър ум, или вътрешна съпротива към възложената задача. Нямаше време за догадки.
— Жилището на Бабкок ли е?
— Точно тъй — отвърна женски глас, загатващ за уханието на магнолии. — Всъщност домът не е наша собственост, както никога не пропускам да изтъкна, но все пак живеем тук.
— Може ли да говоря с Хари Бабкок, ако обичате?
— А бихте ли казали кой го търси. Той май е в градината с децата, но нищо чудно да ги е завел и до парка. Напоследък е добре осветен, не е като преди, и човек вече не се страхува за живота си, стига да е…
Очевидно и госпожа Бабкок като мъжа си умееше да прикрива пъргавия си проницателен ум.
— Аз съм Риърдън от Държавния департамент. Има спешно съобщение за господин Бабкок. Имам заповед да се свържа с него възможно най-бързо. Много е важно.
Тя прикри телефона с длан и се чуха неясни приглушени звуци. Обади се Хари Бабкок и заговори преднамерено бавно:
— Не познавам човек на име Риърдън. Съобщенията винаги ми се предават от телефонист, който се идентифицира. Вие телефонист ли сте, сър?
— Не бях чувал досега човек толкова бързо да се прибере от градината или чак от парка, господин Бабкок.
— Забележително, нали. Може би трябва да участвам в Олимпийските игри. Но гласът ви ми е познат. Просто ми е трудно да го свържа с име.
— Какво ще кажете за Джейсън Борн?
Паузата беше кратка — удивително бърз ум.
— Това име датира отдавна. Отпреди около година, ако не се лъжа. Ти ли си, Дейвид? — Тонът изобщо не прозвуча въпросително.
— Да, Хари. Трябва да говоря с теб.
— Не, Дейвид, трябва да говориш с други, не с мен.
— Тоест съм изолиран, така ли?
— Боже мой, Дейвид, съвсем не искам да съм груб и невъзпитан. Ще ми е приятно да науча как живеете с прекрасната госпожа Уеб. В Масачузетс ли бяхте?
— В Мейн.
— О, да. Прости ми. Всичко наред ли е? Сигурно разбираш, с колегите ми сме ангажирани с толкова много проблеми, та не ни е възможно да следим досието ти.
— От друг пък чух, че не ви бил позволен достъп до него.
— Не мисля, че някой е опитал да го получи.
— Искам да говорим, Бабкок — дрезгаво рече Дейвид.
— Аз не искам — сухо отвърна Хари Бабкок. — Спазвам заповедите и за да бъда откровен, ти наистина си изолиран от хора като мен. Не питам защо. Нещата се променят, винаги е било така.
— „Медуза“! — промълви Дейвид. — Няма да говорим за мен, а за „Медуза“.
Този път паузата бе по-дълга. Когато Бабкок проговори, тонът му вече бе леден.
— Този телефон е стерилен, Уеб, затова ще ти кажа каквото мисля. Ти едва не беше премахнат преди година и това нямаше да е грешка. Искрено щяхме да скърбим за теб. Но прекъснеш ли нишката, утре никой вече няма да те оплаква. Освен жена ти, естествено.
— Негодник проклет! Нея я няма! Отвлечена е! И вие по най-гаден начин позволихте това да се случи!
