— Не разбирам за какво говориш.
— За охраната си. Бяха изтеглени до един и нея я отвлякоха! Нужни са ми сведения, Бабкок, или ще издам всичко! Сега ще правиш точно каквото ти кажа, иначе не се знае за кого ще скърбим! Аз съм Джейсън Борн, забрави ли?
— Ти си побъркан, това го помня добре. Щом отправяш подобни заплахи, ще изпратим екип да те открие. В стил „Медуза“. Как ти харесва?
Внезапно по линията се чу силен шум. Беше тъй рязък и оглушителен, че принуди Дейвид да отдръпне слушалката от ухото си. Миг по-късно прозвуча спокойният глас на телефонистка:
— Прекъсваме за спешно обаждане. Говорете, Колорадо.
Дейвид бавно върна слушалката на ухото си.
— С Джейсън Борн ли говоря? — Мъжки глас с изискан, аристократичен тембър.
— Казвам се Дейвид Уеб.
— Разбира се. Но също така сте и Джейсън Борн.
— Бях — отвърна Дейвид, сякаш хипнотизиран от нещо, което не можеше да определи.
— Конфликтните очертания на самоличностите се размиват, господин Уеб. Особено за човек, който е преживял тъй много като вас.
— Кой сте вие?
— Приятел, бъдете сигурен. Тъкмо затова искам да ви предупредя. Вие отправихте срамни обвинения срещу предани на страната ни служители. Хора, на които никога не са били поверявани безотчетни пет милиона долара. А те впрочем тъй и си останаха неотчетени.
— Искате да ме разследвате ли?
— Едва ли, както и нямам желание да проследя сложните стъпки, чрез които изключително надарената ви съпруга скри фондовете в дузина европейски…
— Тя изчезна! Вашите предани хора съобщиха ли ви?
— Да, като прибавиха, че нервите ви са напълно съсипани. Всъщност изразът беше „луд за връзване“.
— По дяволите! Грабнали са я от дома ни! И сега я държат, защото искат да се доберат до мен!
— Сигурен ли сте?
— Попитайте оная умряла риба Макалистър. Всичко се разигра по негов сценарий. И най-неочаквано той се озовава на другия край на света. Той позволи това да се случи! Вие го позволихте!
— Ще направим всичко, което е по силите ни, за вас, повярвайте. Не можем да пренебрегнем огромните ви заслуги, дори ако се стигне до съд, та макар това да означава да пренебрегнем законите и да окажем натиск върху съда.
— За какво говорите?
— Един уважаван военен лекар уби съпругата си преди няколко години. Трагедията беше отразена във всички вестници. Стресът му бе дошъл прекалено. А вие бяхте подложен на десетократно по-голям стрес.
— Не вярвам на ушите си!
— Нека ви го кажа другояче, господин Борн.
— Не съм Борн!
— Добре, господин Уеб. Ще бъда откровен с вас.
— Е, това е крачка напред.
— Вие не сте здрав. В продължение на осем месеца бяхте подложен на психиатрично лечение. Все още не помните голяма част от живота си. Не знаехте дори името си. Всичко това е записано в медицинския картон, и то много щателно. Става ясно, че душевното ви заболяване е било в твърде напреднал стадий. Регистрирана е и вашата склонност към насилие, маниакалното отричане на собствената личност. В измъченото си съзнание вие градите фантазии, че сте някой друг, тоест не желаете да бъдете човекът, който сте в действителност.
— Това са болни измислици! Лъжи!
— На ваше място не бих говорил за болни измислици, господин Уеб. Колкото до лъжите, те не са мои. Ала мое задължение е да предпазвам правителството ни от нападки и безпочвени обвинения, които могат да нанесат голяма вреда на страната ни.
— Като например?
— Фантазиите ви относно несъществуваща организация, която вие наричате „Медуза“. Уверен съм, че жена ви ще се върне при вас… стига да може. Но ако продължавате да упорствате с вашата „Медуза“, ще ви обявим за параноичен шизофреник, патологичен лъжец, склонен към необуздано насилие и самозаблуждение. А щом такъв човек твърди, че съпругата му е изчезнала, кой знае как може да свърши тази история. Достатъчно ли съм ясен?
Дейвид затвори очи. По лицето му се стичаха струйки пот.
— Съвършено ясен — продума той тихо и затвори телефона.
Параноичен… патологичен. Мръсници! Отвори очи и потърси с поглед какво да сграбчи и запокити, та да укроти яростта си. Но в същия миг замря неподвижно, тъй като му хрумна друга мисъл, до болка очевидна. Морис Панов! Мо Панов щеше да изобличи трите чудовища, защото много добре знаеше какво представляват. Некадърници, манипулатори и продажни слуги на корумпирана бюрократична система, ако не и по-лошо. С трепереща ръка набра познатия номер, който тъй често в миналото му бе носил успокоение.
— Дейвид, много се радвам да те чуя! — възкликна Панов с искрена топлота.
— Боя се, че никак няма да те зарадвам, Мо. Никога не съм ти се обаждал по по-лош повод.
— Не драматизираш ли малко, Дейвид. Минахме през доста тежки моменти и…
— Изслушай ме! — кресна Уеб в слушалката. — Нея я няма! Отвлекли са я. — И описанието на събитията се изля в безредни думи.
— Спри, Дейвид! — нареди Панов. — Започни всичко отначало. От момента, когато те е посетил служителят на Държавния департамент. Имена, титли, постове. И разказвай по-бавно, за Бога.
Уеб отново стисна китката на ръката, с която държеше слушалката. Помъчи се да овладее речта си. Най-после успя да изрече всичко, което си спомняше, и тогава го сграбчи ужасът, че помни далеч не всичко. Белите петна отново се бяха появили.
— Дейвид — с решителен глас започна Панов. — Искам да направиш нещо за мен. Още сега.
— Какво?
— Може да ти прозвучи глупаво, но искам да отидеш на плажа и да се разходиш край брега. Половин час е достатъчен. Послушай плисъка на вълните в скалите.
— Не говориш сериозно! — избухна Уеб.
— Напълно съм сериозен! — настоя Мо. — Помниш ли как си говорихме, че има моменти, в които човек трябва да дава отдих на съзнанието си. Аз самият го правя доста по-често, отколкото е прието за един уважаван психиатър. Понякога събитията ни парализират и преди да предприемем някакво действие, трябва поне отчасти да се освободим от душевния смут. Направи това, за което те помолих, Дейвид. Ще се свържа с теб след около час и искам да те намеря по-спокоен.
Отначало му се стори налудничаво, но за кой ли път се оказа, че в думите на Панов, изречени тъй простичко и между другото, има истина. Уеб вървеше по студения скалист бряг, без да забравя нито за миг случилото се, но дали поради промяната на обстановката, дали от вятъра или от непрестанния монотонен грохот на океана, задиша по-равномерно и истерията започна да го напуска. Погледна часовника си. Бе крачил напред-назад по дюните в продължение на трийсет и две минути; повече не можеше да издържи. Изкатери се по стръмната пътека през туфите трева и стигна до улицата пред къщата си.
Седеше на креслото с очи, вперени в телефона. Щом иззвъня, веднага грабна слушалката.
— Мо?
— Да.
— Там беше кучешки студ. Благодаря ти.
— Аз ти благодаря.
— Какво успя да научиш?
