Държавният департамент. Служителите, които беше опознал там през последните няколко месеца, прекарани в отдалечения, засекретен медицински комплекс във Вирджиния, бяха настойчиви, едва ли не вманиачени мъже, които го разпитваха безпощадно и му показваха десетки снимки, докато Мо Панов не им наредеше да престанат. Бе научил имената им, дори ги записа с мисълта, че някой ден може да поиска да разбере кои са — всъщност не го водеше друг мотив освен дълбокото недоверие; хора, същите като тях, бяха опитали много скоро преди това да го убият. Никога не беше ги питал как се казват, а и те не бяха го уведомили; представяха се само като Хари, Бил или Сам, като внушаваха идеята, че да го запознават със себе си би означавало само да увеличат общото му объркване. Така че дискретно бе прочел имената върху отличителните им картончета на реверите им, записал ги бе и бе прибрал листчетата при личните си вещи в чекмеджето на бюрото. Даде ги на Мари, която идваше да го вижда всеки ден, и й поръча да ги скрие някъде в къщата.
По-късно Мари призна, че макар да е изпълнила инструкциите, смята подозренията му за пресилени. Ала една сутрин след разгорещена дискусия с хората от Вашингтон Дейвид я помоли веднага да напусне медицинския комплекс, да изтича до колата, да отиде с нея до банката, където имаха депозитен сейф, и да направи следното: да остави няколко косъма в долния ляв ъгъл, да заключи сейфа, да излезе от банката и да се върне след няколко часа, за да провери дали белегът още е там. Нямаше го. Мари бе прикрепила добре тънкото снопче и то нямаше как да падне, освен ако кутията не е била отваряна. Откри снопчето върху настлания с плочки под.
— Как разбра? — го бе попитала тя.
— Един от дружелюбно настроените разпитващи се поразгорещи и реши да ме провокира. Мо беше излязъл от стаята за няколко минути и онзи едва ли не започна да ме обвинява в симулация и прикриване на фактите. Знаех, че ще дойдеш, и реших да проверя докъде могат да стигнат.
Тогава за тях не бе имало нищо свято, нямаше нищо свято и сега. Пълна симетрия. Охраната беше изтеглена и реакциите му проверени, сякаш той бе поискал да му се осигури подсилена защита, а не че Макалистър му я бе наложил. Само след часове беше отвлечена Мари, точно по съвсем изпипания сценарий на един нервен мъж с мъртви очи. А сега същият този Макалистър внезапно се бе озовал на петнайсет хиляди мили разстояние от собствената си, определена от него самия кота нула. Дали заместник-секретарят не се бе продал в Хонконг? Дали не беше извършил предателство и спрямо Вашингтон, а не само спрямо човека, когото се беше заклел да защитава? Какво ставаше? Каквото и да беше, в неудобните тайни бе замесено и кодовото название „Медуза“. То не бе споменато нито веднъж при разпита, дори по заобиколен начин. Този факт бе достатъчно стряскащ. Сякаш непризнаваният гласно батальон от психопати и убийци никога не бе съществувал; историята му бе заличена от документите. Но тази история можеше да бъде възстановена. Оттам трябваше да започне.
Уеб бързо излезе от спалнята и отиде в кабинета си, някогашната малка библиотека в старата викторианска къща. Там седна на бюрото си, отвори най-долното чекмедже и извади няколко тетрадки и листове хартия. С металния нож за разрязване на писма повдигна фалшивото дъно. Отдолу лежаха други хартии. Беше странна колекция от спомени, които го бяха връхлитали внезапно във всякакви часове на деня и нощта. Върху различни листчета бе записвал картини или фрази, блеснали като експлозии в главата му. Много от тях бяха болезнени и мъчителни откровения на Джейсън Борн, тъй жестоки, че се бе побоял да ги сподели с Мари. Сред всички тези тайни бяха и имената на експертите, дошли във Вирджиния да го разпитват така настойчиво.
Очите на Дейвид неволно се спряха на грозния едрокалибрен пистолет на ръба на бюрото. Несъзнателно го бе грабнал и донесъл тук от спалнята; един миг го гледа втренчено, после взе слушалката на телефона. Започваше най-мъчителният час от живота му, в който Мари с всяка секунда се отдалечаваше все повече и повече.
При първите две обаждания попадна на съпруги или любовници; щом се представеше, изведнъж се оказваше, че мъжете, които търси, ги няма там. Контактът с него все още се смяташе за опасен. Не смееха да влизат в допир с него без разрешение, а това разрешение не им беше дадено. Би трябвало да се досети, че ще е точно така!
— Ало?
— Домът на Ланиър ли е?
— Да.
— Моля ви, искам да говоря с Уилям Ланиър. Кажете му, че е извънредно спешно. Обявена е екстрена тревога. Обажда се Томпсън от Държавния департамент.
— Изчакайте момент — загрижено продума жената.
— Кой е?
— Тук е Дейвид Уеб. Помните Джейсън Борн, нали?
— Уеб? — Последва пауза, през която се чуваше учестеното дишане на Ланиър. — Защо сте се представили като Томпсън? И защо сте казали, че е обявена тревога от Белия дом?
— Подозирах, че няма да искате да говорите с мен. Едно от нещата, които си спомням, е, че не осъществявате контакт с някои хора без разрешение. Просто докладвате, че въпросният човек е направил опит за връзка.
— Тогава сигурно си спомняте също, че е съвсем неуместно да се обаждате на служител като мен у дома.
— Казах ви, че е спешно.
— Не е възможно да има нещо общо с мен — възрази Ланиър. — В моята картотека досието ви е замразено. А ние нямаме практиката да се бъркаме на другите.
— Кои са тия други? — остро попита Уеб.
— Откъде да знам, по дяволите?
— Нима не се интересувате от това, което искам да ви кажа?
— Въпросът не е дали се интересувам, или не. Вие не сте в моите списъци и повече не ми е нужно да знам. Ако имате да съобщите нещо, обадете се на официалната си връзка.
— Опитах се. Жена му каза, че е в Далечния изток.
— Пробвайте в службата му. Някой ще предаде съобщението ви.
— Нямам желание да го предавам през трети лица. Трябва да говоря с някого, когото познавам, а теб те познавам, Бил. Помниш ли? Във Вирджиния ме караше да те наричам Бил. Тогава много те интересуваше всичко, което имах да кажа.
— Но тогава. А сега е друго. Слушай, Уеб, не мога да ти помогна, защото не съм в състояние да ти дам съвет. Каквото и да ми кажеш, не мога да ти отговоря. От година не съм в течение на твоя случай. Обади се на връзката си. Сигурен съм, че ще го откриеш чрез Държавния департамент. Сега затварям.
— „Медуза“ — прошепна Дейвид. — Чу ли ме, Ланиър? „Медуза“!
— Каква „Медуза“? — Опитваш се да ми кажеш нещо ли?
— Навсякъде ще разтръбя, ако не получа някои отговори.
— Съветвам те да спазваш каналния ред — студено отвърна служителят на отдел „Секретни операции“. — Или да постъпиш в болница! — Последва рязко щракване и Дейвид, облян в пот, затвори телефона.
Ланиър не знаеше за „Медуза“. В противен случай нямаше да прекъсне разговора и щеше да се опита да разбере колкото може повече, тъй като „Медуза“ преминаваше границите на „политиката“. Ала Ланиър беше от по-младите при разпита, само около трийсет и три-четири годишен; беше умен, но не от дългогодишните ветерани. Сигурно някой от по-възрастните бе посветен относно все още дълбоко засекретения батальон. Уеб погледна отново имената в списъка и съответните телефонни номера. Отново вдигна слушалката.
— Ало? — Гласът беше мъжки.
— Самюъл Тиздейл ли е?
— Да, същият. Кой се обажда?
— Радвам се, че вие вдигнахте телефона, а не съпругата ви.
— Обикновено се обажда съпругата, стига да е възможно — отвърна Тиздейл с глас, в който мигом прозвуча предпазлива нотка. — Ала моята вече не е налице. Плава някъде из Карибието с мъж, за когото не бях подозирал. А сега, след като се запознахте с житейската ми история, представете се, дявол да ви вземе.
