— Не знам, сър. Той се обажда през ден-два. За кого да му предам?
— Не, това не ме устройва. Името ми е Уеб. Джейсън Уеб… Не, Дейвид Уеб! Трябва да говоря с него сега! Веднага!
— Ще ви свържа с отдела, който поема спешните обаждания…
Уеб тръшна слушалката върху вилката. Набра домашния номер на Макалистър.
— Ало? — пак женски глас.
— Господин Макалистър, моля.
— За съжаление той отсъства. Ако оставите името и номера си, ще му ги съобщя.
— Кога?
— Ще се обади утре или най-късно вдругиден. Винаги се обажда.
— Трябва да ми кажете къде да го потърся сега, госпожо Макалистър. Предполагам, че сте госпожа Макалистър?
— От цели осемнайсет години насам. С кого говоря?
— Уеб. Дейвид Уеб.
— О, разбира се! Едуард рядко говори по служебни въпроси, не е обсъждал и вас, само спомена колко сте мили, вие и прелестната ви жена. По-големият ни син сега посещава подготвително училище, но проявява изключителен интерес към университета, където преподавате. Вярно, през последната година малко понамали успеха си, но наистина е прекрасен младеж, изпълнен с ентусиазъм, и несъмнено би се справил чудесно…
— Госпожо Макалистър — прекъсна я Уеб. — Наложително е да се свържа със съпруга ви. Още сега!
— О, ужасно съжалявам, но едва ли е възможно. Той е в Далечния изток и аз, естествено, нямам номер, на който мога да му звъня там. При спешни случаи винаги се обаждаме на Държавния департамент.
Дейвид затвори. Трябваше да сигнализира на Мари… да й телефонира. Линията сигурно щеше да е свободна вече. Даваше заето близо час, а жена му с никого не би разговаряла цял час, дори с майка си, баща си или двамата си братя в Канада. Със семейството й я свързваха топли чувства, но тя бе много по- различна от всички тях, бе открила собствения си път във висшите сфери на икономиката, защитила беше докторат и бе получила престижна служба в канадското правителство. И дори се бе омъжила за американец.
Линията още даваше заето! По дяволите, какво става, Мари?!
Внезапно Уеб замръзна, сякаш цялото му тяло се превърна в блок от лед с горящо ядро в него. Имаше чувството, че не може да помръдне, но все пак не само помръдна, а се завтече с все сили извън малкия си кабинет и хукна по коридора с такава бързина, че събори по пътя си трима студенти и един от колегите си; имаше вид на човек, обзет ненадейно от буйна лудост.
Когато стигна до къщата си, рязко натисна спирачките, колата спря със силно свистене; той изскочи и затича към входната врата. Още на средата на алеята се закова като вцепенен. Вратата зееше отворена и на страничната рамка се открояваше отпечатък от ръка, обагрен в червено — кръв.
Уеб се втурна вътре, като събаряше всичко по пътя си. Прекатурваха се мебели и се разбиваха лампи, докато бързешком огледа долния етаж. Сетне се качи горе; усещаше ръцете си като гранитни блокчета, всеки нерв бе опънат от напрежението да улови някакъв звук, скърцане или поне нечия тежест; инстинктът му на убиец се бе пробудил ясен като кървавите петна на входната врата. В такива моменти знаеше и приемаше факта, че наистина е смъртоносният звяр под името Джейсън Борн. Ако жена му беше горе, той би ликвидирал всеки, който се опитва да я нарани… или вече я бе наранил.
Застана пред прага на спалнята и решително бутна вратата.
Експлозията отнесе цялата горна половина на стената към коридора. Той се претърколи под ударната вълна до отсрещния край на коридора. Не беше въоръжен, ала имаше у себе си запалка. Бръкна в джоба на панталоните си и извади записките, каквито всеки преподавател винаги носи у себе си, смачка ги на топка, превъртя се наляво и щракна запалката; пламъкът лумна мигновено. Хвърли горящата хартия в спалнята, после се надигна, притиснал гръб до стената, а погледът му се стрелна към другите две затворени врати на горния етаж.
Коридорът бе тесен и разстоянието помежду им малко. Скочи рязко и с два ритника ги разтвори едновременно, после моментално се отдръпна назад в сянката.
Нищо. Стаите бяха пусти. Ако имаше враг, той беше в спалнята. Но до този момент завивките на леглото бяха вече подпалени. Пламъците един след друг подскачаха към тавана. Оставаха само секунди.
Сега!
Нахлу в спалнята, грабна горящите чаршафи и ги развя в кръг над главата си, като в същото време приклекна, очакващ всеки миг леденостуден удар да вцепени рамото или ръката му, но и уверен, че ще го надмогне и ще победи врага си. Господи! Той наистина отново беше Джейсън Борн!
Нищо не се случи. Неговата Мари я нямаше вътре. Нямаше нищо освен примитивно устройство с пружина, което бе дръпнало спусъка на пушка, насочена под смъртоносен ъгъл към вратата. Угаси с крака пламъците, достигна опипом една настолна лампа и я включи.
Мари! Мари!
Тогава видя бележката. Бе подпряна на възглавницата от нейната страна на леглото: „Съпруга за съпруга, Джейсън Борн. Тя е ранена, но поне не е мъртва като моята. Знаеш къде да ме намериш, а също и нея, стига да си находчив и да ти се усмихне шансът. Може би ще стигнем до споразумение да работим заедно, тъй като и аз имам своите врагове. Ако не, какво значение има смъртта на още една Божия дъщеря?“
Уеб изкрещя и се строполи на възглавниците; мъчеше се да заглуши гнева и ужаса, нахлули в гърлото му, да се съвземе от пулсиращата в слепоочията болка. После се преобърна по гръб и се втренчи в тавана, постепенно завладян от ужасяващо, жестоко вцепенение. Ненадейно в паметта му изплуваха неприпомняни досега неща — такива, които не бе споделял дори с Морис Панов. За тела, гърчещи се под ножа му, падащи покосени под дулото на автомата му. Не бяха въображаеми убийства, а истински. Бяха го превърнали в нещо, каквото не беше по рождение, ала го бяха сторили твърде изкусно. Той се бе слял с образа на човека, който не би трябвало да съществува в действителност. Нямаше друг избор. Наложило му се бе да се бори за оцеляването, без да знае кой е всъщност.
Сега вече познаваше двамата души, които съставяха личността му. Винаги щеше да помни единия, защото той беше човекът, който искаше да бъде, ала в този момент временно трябваше да е другият — онзи, когото презираше.
Джейсън Борн се надигна от леглото и се приближи до вградения в стената шкаф. Третото чекмедже от горе на долу беше заключено. Ключът бе прикрепен с лепенка към горната стена на шкафа. Пъхна го в ключалката и отвори чекмеджето. Вътре имаше разглобени два автомата, четири макари с тънка жица, които можеше да скрие в юмрука си, три валидни паспорта с три различни имена и шест заряда пластичен експлозив, които можеха да разрушат цели стаи. Щеше да използва единия или всичките. Дейвид Уеб щеше да открие съпругата си. Или Джейсън Борн щеше да се превърне в терорист, какъвто светът не познаваше, за какъвто не бе сънувал и в най-страховитите си кошмари. Не го беше грижа за това — твърде много му бе отнето. Повече нямаше да изтърпи.
Борн намести частите и на втория автомат, постави магазина на мястото му. Беше готов. Върна се и отново легна, взирайки се в тавана. Логически всичко щеше да се намести, уверен бе. И тогава преследването щеше да започне. Той щеше да я намери — жива или мъртва — и ако беше мъртва, щеше да убива, да убива и пак да убива!
Който и да го беше сторил, никога нямаше да му се изплъзне. От Джейсън Борн никой не можеше да се изплъзне.
5.
Едва успяваше да се владее и съзнаваше, че за никакво спокойствие не може да става дума. Ръката му стискаше автомата, а през съзнанието му като картечни откоси минаваха различни варианти. Преди всичко не можеше да бездейства; на всяка цена трябваше да бъде в непрестанно движение. Длъжен бе да стане и да се размърда.
