— Имали ли са среща с Яо Минг? — попита Уеб, без да откъсва изпитателен поглед от заместник- секретаря.
— Когато споменах името му, те не дадоха и дума да се издума. Бяха стреснати, но това не промени становището им. Дори повече се ядосаха.
— Недосегаемият — измърмори Дейвид.
— Вероятно искат да продължат да го използват.
— Въпреки това, което е готов да стори на съпруга ми? — възкликна Мари.
— Друг свят — меко продума Макалистър.
— И вие им помагате…
— Длъжни сме — отсече държавният служител.
— Тогава изисквайте от тях и те да ви оказват помощ.
— А после те ще изискват на свой ред други неща. Не можем да го направим.
— Лъжци! — процеди отвратена Мари и извърна глава.
— Не съм ви лъгал за нищо, госпожо Уеб.
— Защо ви нямам доверие, Макалистър? — промълви Дейвид.
— Вероятно защото не се доверявате вече на правителството, господин Уеб, и признавам, че имате сериозни основания. Мога само да ви кажа, че аз действам по съвест. Ако искате, ще приемете това или не… ще приемете или не мен самия… Но междувременно аз ще се погрижа да бъдете в безопасност.
— Гледате ме много особено… Защо?
— Защото никога досега не съм изпадал в подобно положение.
В настъпилата тишина прозвуча звънецът на входната врата. Мари бързо стана, прекоси стаята и отиде да отвори. В първия момент остана като прикована, втренчена безпомощно в посетителите. Бяха двама мъже, държащи пред себе си еднакви прозрачни калъфчета с легитимациите си, а в горната им част бяха прикрепени лъскави сребърни значки с изобразени орли. Зад тях до тротоара бе спряла тъмна кола; в нея се виждаха силуетите на други мъже и огънче от цигара — още мъже, телохранители. Прииска й се да изкрещи, но не го направи.
Едуард Макалистър седна на мястото си до шофьора на служебната кола и погледна през затворения прозорец към фигурата на входа. Бившият Джейсън Борн стоеше неподвижен с мрачно вперен поглед в заминаващия посетител.
— Да се махаме оттук — подкани Макалистър шофьора, човек на неговата възраст, оплешивяващ и с очила с костенуркови рамки.
Няколко минути се движиха в мълчание, после шофьорът попита:
— Е, как мина?
— Както би казал посланикът, всички елементи са по местата си — отвърна заместник-секретарят. — Основите са налице, логиката също, мисионерската работа е свършена.
— Радвам се да го чуя.
— Нима? Тогава и аз се радвам. — Макалистър вдигна дясната си ръка и разтърка челото си. Пръстите му силно трепереха. — Не, никак не се радвам! — рече внезапно. — Направо ми се гади.
— Съжалявам…
— И след като стана дума за мисионерска работа, аз съм християнин. В смисъл, вярвам, без да съм фанатик, без да се уповавам на прераждането, да преподавам в неделно училище или да си бия главата в пода на храма. Но, тъй или иначе, съм вярващ. Със съпругата ми ходим в епископалната църква два пъти месечно, двамата ми синове са пели в хора. Великодушен съм, защото съвестта ми го диктува. Можете ли да го разберете?
— Да. Не изпитвам точно същите чувства, но, уви, разбирам.
— Обаче в дома на този човек отидох аз!
— По-спокойно, какво толкова е станало?
Макалистър се втренчи право пред себе си, а фаровете на насрещните коли хвърляха сенки по лицето му.
— Господ да се смили над душата ми — прошепна той.
4.
Внезапно мракът се изпълни с викове, приближаваща и усилваща се какофония от ревящи гласове. Ненадейно ги обградиха тичащи и крещящи хора с изкривени от ярост лица. Уеб падна на колене, като прикри с ръце колкото можеше лицето и шията си, сетне залюля рамене напред-назад, превърнат в подвижна мишена сред кръга от нападатели. В нощта тъмните му дрехи бяха предимство, но нямаше да помогнат много, ако започнеше безразборна стрелба, при която поне един от охраната щеше да падне заедно с него. Ала убиецът не винаги избираше куршуми. Съществуваха и стрелите — намазани със смъртоносна отрова, изстреляни от пневматични оръжия, пробиващи незащитената плът и умъртвяващи за минути. Или секунди.
Една ръка се вкопчи в рамото му. Той се изви рязко, отметна я с мощно замахване, отскочи вляво и приклекна с животинска пъргавина.
— Добре ли сте, професоре? — попита телохранителят и на светлината на фенерчето се видя усмивката му.
— Какво? Какво стана?
— Не е ли прекрасно! — провикна се телохранителят отляво и Дейвид полека се надигна.
— Кое?
— Хлапаци с такъв висок дух. Подобна гледка наистина доставя радост.
Всичко бе свършило. Районът на университета отново бе утихнал. В далечината зад каменните постройки, ограждащи стадиона, се виждаха пламъци от огън, запален на открито. Футболните страсти бяха достигнали връхната си точка и телохранителите се смееха.
— Кажете, професоре — попита го човекът отляво, — не се ли чувствате по-добре, като сме с вас?
Свършило беше. Край на паниката, която сам бе предизвикал в съзнанието си. Но така ли бе всъщност? Защо сърцето му биеше тъй силно? Защо бе тъй объркан, тъй уплашен? Нещо не беше наред.
— Защо ме притесни толкова цялата тая веселба? — рече Дейвид, докато пиеше кафето си на закуска в трапезарията на старата викторианска къща, която бяха взели под наем.
— Липсват ти разходките по брега — отвърна Мари, докато сипваше в чинията на мъжа си пържено яйце върху филийка хляб. — Хапни, преди да запалиш цигара.
— Говоря сериозно. Това ме притеснява. През последната седмица се чувствах като патица в зле охраняван резерват. Осъзнах го внезапно вчера следобед.
— Как така? — погледна го Мари, докато слагаше тигана в умивалника. — Шестима мъже те пазят. Както сам ми описа, четирима са от двете ти страни, а двама оглеждат какво става отпред и отзад.
— Театър.
— Защо смяташ така?
— Не знам. Наистина всеки е на мястото си и маршируват като по команда. Не знам.
— И все пак те мъчи нещо?
— Да, струва ми се.
— Кажи какво има. Твоите предчувствия веднъж вече ми спасиха живота в Цюрих. Бих искала да ги чуя… Може да се окаже безполезно, но предпочитам да го споделиш с мен.
Уеб размаза жълтъка върху препечената филийка.
— Знаеш ли колко е лесно за някого, който изглежда достатъчно млад, за да го вземат за студент, да мине покрай мен по алеята и да изстреля отровна стреличка? Може да прикрие шума с прокашляне или смях, а аз печеля сто кубика стрихнин в кръвта си.
— За тези неща ти знаеш далеч повече от мен.
— Естествено. Защото аз самият бих постъпил така.
— Не. Така би постъпил Джейсън Борн, не ти.
