В гъстата растителност от бурени и ниски клони се криеше петият германец, офицер. Той държеше на мушка двамата французи, които се опитваха да прекосят реката.
Сполдинг бързо подаде бинокъла на първия испанец и прошепна:
— Виж зад Шевие.
Мъжът погледна, след което подаде бинокъла на своя сънародник.
Всеки от тях знаеше какво трябва да се направи, дори и методите бяха ясни. Бе само въпрос на време и прецизност. От ножницата на лявото си бедро Сполдинг извади къса карабина с щик, скъсена допълнително. Двамата му другари направиха същото. Един след друг погледнаха надолу към мъжете от Вермахта.
Четиримата германци бяха изправени пред води, дълбоки до кръста, и течение не прекалено силно, но все пак достатъчно силно. Те затегнаха пушките на раменете си и се разделиха в колона по течението. Водачът им тръгна пръв, като опипваше дълбочината през цялото време.
Сполдинг и двамата испанци се появиха бързо иззад скалата и се спуснаха по склона, прикривани от листака. Стъпките им бяха заглушени от течащата вода. След по-малко от половин минута се отзоваха на около десет метра от мъжете на Вермахта, прикривани от изпопадали трупи и гъста растителност. Дейвид влезе във водата, притискайки се към брега. С облекчение видя, че четвъртият мъж е само на около пет метра от него и балансира трудно върху плъзгавите скали. Останалите трима на около пет метра един от друг, се бяха съсредоточили върху двамата французи нагоре по течението. Бяха напълно концентрирали вниманието си.
Нацистът го видя. Страх и объркване можеха да се прочетат в очите на германеца. Именно тази секунда, която му беше необходима, за да овладее шока, бе достатъчна на Дейвид. Сполдинг се хвърли върху него. Шумът на водата приглушаваше действията му. Той прониза с ножа гърлото на германеца, натисна яростно главата му под водата и видя как кръвта на жертвата се смеси с бързото течението.
Нямаше време за губене, нито секунда. Дейвид пусна безжизненото тяло и видя двамата испанци успоредно до себе си на брега. Първият даде знак към водача, а вторият кимна към следващия мъж. Дейвид разбра, че третия войник от Вермахта беше негов.
Цялата операция не отне повече от бремето, необходимо на Бержерон и Шевие да достигнат до южния бряг. Тримата войници бяха ликвидирани, облените им с кръв тела се понесоха надолу по течението, преобръщаха се от скалите и оцветяваха водите с пурпурни струи.
Сполдинг даде знак на испанците да прекосят водата до северния бряг. Първият се изправи до Дейвид с кървяща, дълбока рана на дланта.
— Добре ли си? — прошепна Сполдинг.
— Острието се подхлъзна. Загубих ножа си — изпсува мъжът.
— Измъквай се от района. Превържи тази рана във фермата на Валдеро — каза Дейвид.
— Ще я стегна с бинт. Ще се оправя.
Вторият испанец се присъедини към тях. Той трепна при вида на раната — нещо, което Сполдинг считаше несъвместимо за партизанин, само преди минути забил острието на ножа си във врата на мъжа, почти отрязвайки главата му.
— Раната не изглежда добре — заяви той.
— Не можеш да действаш в това състояние — добави Сполдинг, — а и нямаме никакво време за разправии.
— Мога…
—
— Добре. — Испанецът беше разочарован, но бе ясно, че нито можеше, нито искаше да наруши заповедите на американеца. Започна да пълзи на изток между дърветата.
— Благодаря. Днес свършихме добра работа. — Сполдинг извика тихо, малко по-силно от шума на бързеите.
Испанецът се усмихна и притича в гората, като държеше китката си.
Също толкова бързо Дейвид докосна ръката на втория мъж, като го подкани да го последва. Тръгнаха по течението. Сполдинг спря до паднало дърво, чийто ствол бе потопен в буйните води. Обърна се и клекна, като заповяда на испанеца да направи същото. Говореше тихо.
— Искам го жив. Искам да го разпитам.
— Ще го доведа.
— Не, аз ще го заловя. Не искам да стреляш. Може да имат охрана. — Сполдинг забеляза, че мъжът се усмихва, докато той говореше, просто не можеше да се въздържи. Знаеше защо. Испанският му имаше мек акцент на кастилец и при това на чужденец кастилец. Не бе характерен за страната на баските.
Това всъщност беше самата истина.
— Както предпочиташ, скъпи приятелю — каза мъжът. — Да мина ли от другата страна, за да настигна Бержерон? Сигурно е много притеснен.
— Не, още не. Изчакай, докато оправим нещата тук. Той и старецът ще продължат да вървят. — Дейвид повдигна глава над падналия ствол, като изчисляваше разстоянието. Германският офицер беше на около шейсет ярда, скрит в гората. — Ще тръгна натам, ще мина зад него. Ще погледна дали няма и друг патрул. Ако открия, ще се върна и ще изчезваме. Ако не, ще се опитам да го заловя… Ако нещо се случи, ако ме чуе, той сигурно ще се устреми към водата. Хвани го ти тогава.
Испанецът кимна. Сполдинг провери здравината на ремъка на пушката, направи й последен оглед. Подари на подчинения си окуражаваща усмивка и видя, че дланите на мъжа — огромни и мазолести — бяха разтворени върху земята като клещи. „Ако офицерът от Вермахта тръгне към него, тези длани никога нямаше да го изпуснат“, помисли си Дейвид.
Той се промъкваше бързо и тихо между дърветата, помагаше си с ръце и крака като първобитен ловец, пазейки се от клоните, заобикаляйки скалите и преплетения листак.
За по-малко от три минути той премина около трийсет ярда в гръб на германеца откъм лявата му страна. Застана неподвижен и извади бинокъла. Огледа гората и пътеката. Нямаше други патрули. Наведе се внимателно, прикривайки всяко движение на тялото си в гъстите храсти.
На три метра от германеца, който бе клекнал, Дейвид тихо разкопча кобура си и извади пистолета. Обърна се остро, но не и грубо на немски.
— Не мърдайте или ще стрелям!
Нацистът се обърна рязко и посегна към оръжието си. Сполдинг пробяга бързо няколко крачки и изрита пистолета от ръцете му. Мъжът тръгна да става, но Дейвид стовари тежкия си кожен ботуш в главата му. Офицерската фуражка падна на земята, а от слепоочието на германеца рукна кръв. Тя се стичаше на струйки по косата и лицето му. Беше в безсъзнание.
Сполдинг се наведе и разкъса куртката на нациста. На гърдите на оберлейтенанта висеше пътна чанта. Дейвид дръпна металния цип на плика от непромокаем брезент и намери това, което беше сигурен, че ще открие вътре.
Снимките на тайните инсталации на Луфтвафе, намиращи се северно от Монт-де-Марсан. Заедно със снимките имаше и аматьорски рисунки, които по същество бяха основни планове, макар и схематични. Бяха взети от Бержерон, който доведе германците в капана.
Ако можеше да разбере нещо от тях и снимките, щеше да предупреди Лондон, че саботажните групи могат да нанесат необходимите разрушения, парализирайки комплекса на Луфтвафе. Самият той щеше да организира тези групи.
Стратезите от ВВС на съюзниците бяха маниаци на тема бомбардировки. Самолетите пикираха, превръщаха в отломки и кратери всичко, което беше и не беше цел, унищожавайки толкова невинни, колкото и врагове. Ако Сполдинг можеше по някакъв начин да предотврати бомбардировките северно от Монт-де-Марсан, би могъл някак си… по някакъв въображаем начин… да компенсира за решението, което трябваше да вземе сега.
Никакви военнопленници по галицийските хълмове, никакви лагери на смъртта на баска територия.
Лейтенантът от Вермахта, който беше толкова неубедителен в ролята си на ловец… който може би беше живял в тих германски град преди войната… трябваше да умре. И той, мъжът от Лисабон, ще бъде екзекуторът. Щеше да свести младия офицер, да го разпита под заплахата на ножа, за да научи доколко са проникнали нацистите в нелегалното движение в Сан Себастиян. После щеше да го убие.
