половина — би могло да има какво да му съобщи. Днес, точно в четири и половина, той позвъни и му каза, че за него има заповед. Значи все пак беше направил нещо. Виторио се зачуди какво ли е то и защо бе това внезапно заминаване за Шотландия.
— Дълго ли чакаш? — попита Джейн Холкрофт, внезапно изникнала до него в слабо осветения бар.
— О, извинявай. — Наистина съжаляваше. Не беше видял; когато влиза, макар че гледаше към вратата. — Не, не дълго.
— Ти беше някъде на мили оттук. Гледаше точно към мен, а когато ти се усмихнах, се намръщи. Надявам се, че това не отразява истинските ти чувства.
— Боже мили, разбира се, че не. Но наистина бях на мили оттук. В Шотландия.
— Моля?
— Ще ти кажа, когато седнем на масата. Тоест само каквото знам, а то не е много.
Придружиха ги до масата им и те си поръчаха напитки.
— Споменавал съм ти за Тийг — започна Виторио, запали й цигарата, а след това и своята.
— Да. От разузнаването. Но не ми каза кой знае колко. Само че бил добро момче, което задава много въпроси.
— Нямаше как да не ги задава. При семейство като моето…
Виторио не й беше казал за товарния влак от Солун. Нямаше смисъл.
— От няколко седмици го моля да ми намери някаква работа.
— В службите?
— В която и да е служба. Логично беше да се обърна към него. Има познати навсякъде. И двамата бяхме съгласни, че квалификацията ми може да е полезна за някого.
— И с какво ще се занимаваш?
— Не знам, но каквото и да е то, започва в Шотландия.
Келнерът донесе поръчката им. Виторио му благодари с кимване, усещайки, че Джейн не отделя поглед от лицето му.
— В Шотландия има тренировъчни лагери — каза тя тихо. — Няколко от тях са строго секретни и много добре охранявани.
Виторио се усмихна:
— Изглежда, не са чак толкова секретни.
Джейн отвърна на усмивката му и обясни:
— В онзи район има много сложна система за противовъздушно предупреждаване. Някои техни сектори се припокриват с нашите. Почти невъзможно е да проникне самолет. Особено лек едномоторен.
— Бях забравил. Управителят в хотела ми каза, че сте сериозни войски.
— Да, и освен това преминаваме много солидни курсове на обучение върху всички съществуващи противовъздушни системи. Включително и тези, които са в етап на разработка. Кога заминаваш?
— Утре.
— Аха. За колко време?
— Не знам.
— Да, разбира се. Вече ми каза.
— Тази вечер трябва да се срещна с Тийг. След ресторанта, но няма нужда да бързаме. В десет и половина. Предполагам, че тогава ще ми каже повече.
Джейн остана мълчалива за няколко секунди, без да отделя поглед от очите му.
— След срещата с Тийг ще дойдеш ли при мен? У дома. За да ми кажеш каквото можеш.
— Да, ще дойда.
— Няма значение колко е часът. — Тя сложи длан върху неговата. — Искам да сме заедно.
— Аз също.
Генерал Алек Тийг свали омачканата си фуражка и шинела си и ги хвърли на фотьойла. След това разкопча куртката си, разхлаби вратовръзката и се отпусна върху мекия стол, като се усмихна на Виторио, седнал срщу него. Той разпери жаловито ръце:
— Тъй като се занимавам с това от седем тази сутрин, мисля, че трябва да ми предложиш нещо за пиене. Едно уиски ще ми се отрази чудесно.
— Разбира се.
Виторио прекоси просторната стая на апартамента си в хотел „Савой“, наля две чаши от бутилката в барчето и се върна при генерала.
— Мисис Спейн е много привлекателна жена — каза Тийг. — И ти си много прав, че предпочита моминското си име. В министерството името Спейн е записано в скоби. Наричат я „старши пилот Холкрофт“.
— Старши пилот? — Виторио не знаеше защо, но военното звание пред името и му се стори доста странно.
— Никога не съм я свързвал с армията.
— Да, разбирам какво имаш предвид.
Тийг допи чашата си бързо и я сложи на масата пред себе си. Виторио предложи с жест да му налее още.
— Не, стига толкова. Благодаря. Време е да поговорим сериозно.
Човекът от разузнаването погледна часовника си. Фонтини-Кристи се зачуди дали Тийг наистина си беше определил само половин минута за светски разговор.
— Какво ще правя в Шотландия?
— Ще прекараш там някъде около месец. Ако приемеш условията, разбира се. Боя се, че плащането няма да е такова, на каквото си свикнал. — Тийг отново се усмихна.
— Всъщност съвсем произволно ти определихме заплата на капитан. В момента не мога да ти кажа точната цифра.
— Точната цифра не ме интересува. Каза, че имам право на избор, но преди това каза, че вече има заповед. Не разбирам.
— Ние нямаме право да ти заповядваме. Това е. Но за да не губим време, аз реших да започна от края. Да видя дали ще може да се уреди.
— Да се уреди? Какво е то?
— Доста трудно е да ти отговоря веднага. Дори изобщо да ти отговоря. Виждаш ли, всъщност всичко зависи от теб самия.
— От мен?
— Да. Ти напусна Италия при доста необичайни обстоятелства, всички си даваме сметка за това. Но ти не си единственият европеец, дошъл на острова. Десетки и стотици други са направили същото. Не, нямам предвид евреите и комунистите, те са с хиляди. Говоря за хората като теб. Бизнесмени, учени, инженери, университетски преподаватели, които по една или друга причина — на нас ни се ще да мислим, че по морални подбуди — повече не са можели да работят там, където са били. Засега сме стигнали дотам.
— Не разбирам. Докъде?
— До Шотландия. С четиридесет-петдесет души, които вече не притежават нищо и които преди това са постигнали значителни успехи в съответната си професия. И им търсим водач.
— И смяташ, че това може да съм аз?
— Колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че е така. Напълно подходящ си за това. Движил си се сред финансовите кръгове, владееш езици. И най-вече ти си бизнесмен, разработвал си пазари в цяла Европа. Дявол да го вземе, заводите „Фонтини-Кристи“ са огромни, а ти си ги ръководел. Адаптирай се към новите условия. Ще трябва да правиш това, което си правил през последните няколко години с такъв успех. Само че обърнато наопаки.
— За какво говориш?! Генералът продължи бързо:
— В Шотландия сме събрали хора, занимавали се с най-различни дейности във всички по-големи европейски градове. А една стъпка винаги води до друга, нали?
— На това разчитате, нали? Че хората като нас обичат да задават въпроси.
Тийг се наведе напред и каза замислено:
