Петата седмица дойде и си отиде, а Тийг не се обади. Виктор се чудеше дали не са го забравили, дали в MI6 не са променили мнението си за идеята „некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена“. Въпреки всичко животът в Лох Торидън му помагаше да не мисли за миналото — той отново се чувстваше силен и способен.
За деня офицерите бяха планирали занятие, което наричаха „дълго преследване“. Четирите спални помещения действаха самостоятелно. Тръгваха под ъгъл от четиридесет и пет градуса по компаса в диаметър от десет мили около лагера. По двама души от тях получаваха петнадесет минути преднина, след което останалите тръгваха по следите им. Трябваше да се укриват и да заблуждават преследвачите колкото се може по-дълго.
Обикновено за „бегълци“ сержантите избираха най-добрите и от трето спално това бяха Виктор и Петриди.
Те побягнаха надолу по каменистия склон към горите на Лох Торидън.
— Бързо! — каза Петриди, когато навлязоха сред дърветата. — Ще тръгнем наляво. Стъпвай в калта! Чупи колкото се може повече клони.
Изминаха не повече от петдесет метра и Виктор каза:
— Достатъчно. Сега внимателно. Ще оставим стъпки, които водят към сухата земя… Добре. Сега заднишком, стъпвай в следите. Ще се върнем обратно.
— Обратно? — Петриди беше объркан. — Къде обратно?
— Към края на гората, откъдето влязохме. Имаме още осем минути. Достатъчно са.
— Достатъчно за какво? — Югославянинът гледаше по-възрастния си приятел, сякаш беше луд.
— За да се качим на някое дърво.
Виктор избра един висок бор сред няколко по-ниски дървета и се покатери. Петриди го последва със светнало като на малко момче лице. Изкачиха се колкото се може по-нагоре. Клоните ги скриваха, но те можеха да виждат земята под дървото.
— Имаме още почти две минути — прошепна Виктор, след като погледна часовника си. — Намести се колкото се може по-удобно.
След две минути и половина преследвачите им минаха под тях. Виктор се наведе към младия хърватин:
— Ще останем още малко и ще слезем. Ще отидем от другата страна на хълма. Там има една клисура. Ще се скрием.
— На хвърлей камък от старта! — Петриди се усмихна. — Как го измисли?
— Не си имал братя, с които да си играеш на криеница. Това ни беше любимата игра.
Усмивката на Михайлович изчезна.
— Имам много братя — каза той загадъчно и извърна лице.
Нямаше време да му задава въпроси. Нито пък го интересуваше. През последните няколко дни югославянинът се държеше странно. Мрачен и навъсен в един момент, еуфорично весел в следващия; и непрекъснато задаваше въпроси, чиито отговори бяха отвъд шестседмичното им познанство.
Виктор погледна часовника си.
— Ще сляза първи. Ако няма никой, ще ти дам знак.
След малко и двамата слязоха на земята и приведени побягнаха на изток, в края на гората, в основата на хълма. Малко по-нататък, от другата страна на възвишението, склонът беше скалист и назъбен, а точно отдолу имаше дълбок каньон, прорязан от ледниците преди милиони години. Те се спуснаха надолу и спряха на един скален перваз. Задъхан, Виктор седна с гръб към скалата и извади пакет, цигари, а Петриди се настани на ръба пред него и спусна крака надолу към пропастта. Первазът беше не повече от три метра дълъг и метър и половина широк. Виктор отново погледна часовника си. Вече нямаше нужда да шепнат.
— След половин час ще изкачат билото и ще изненадат лейтенантите. Цигара?
— Не, благодаря — отговори Петриди рязко, с гръб към Виктор.
Не можеше да не забележи раздразнението в гласа му.
— Какво има? Нарани ли се?
Петриди се обърна и впи поглед във Виктор.
— Образно казано, да.
— Не, няма да се опитвам да разбера какво имаш предвид. Или си се наранил и те боли, или не. Не ме интересуват никакви недомлъвки.
Виктор реши, че ако Михайлович отново е влязъл в период на депресия, е по-добре да не разговарят. Беше започнал да мисли, че зад големите невинни очи на Петриди се крие един объркан млад човек.
— Ти се занимаваш само с това, което те интересува, нали, Виктор? Светът се върти, както пожелаеш ти! Кимваш и всичко изчезва. Превръща се в нищо. — Петриди не отделяше поглед от него.
— Замълчи и се успокой. Запали цигара, наслади се на пейзажа и ме остави на мира. Почваш да ми дотягаш.
Хърватинът бавно изтегли краката си от ръба и се обърна към Виктор:
— Няма да се отървеш от мен. Не можеш. Аз споделих тайните си с теб. Открито, честно. Сега е твой ред да направиш същото.
Виктор се вгледа в югославянина и го обзе безпокойство.
— Мисля, че не си разбрал същността на дружбата ни. Или аз не съм дооценил що за човек си.
— Не ме обиждай!
— Не те обиждам. Просто искам да сме наясно…
— Времето ми изтече! — Петриди повиши глас. Очите му бяха разширени, немигащи, изречението завърши с вик: — Не си сляп! Не си глух! А се правиш на сляп и глух!
— Махни се оттук — каза Виктор тихо. — Върни се при сержантите на стартовата линия. Играта свърши!
— Името ми — прошепна Михайлович. — От самото начало се правиш, че не го забелязваш!
— Да, така се казваш. Забелязах това.
— И никога не си го чувал досега? Това ли искаш да кажеш?
— И да съм го чувал, не ми е направило впечатление.
— Лъжеш! Това е името на един монах! И ти си познавал този монах! — Отново думите му се превърнаха във вик на отчаяние.
— Познавам няколко монаси, но никой от тях не се казва така…
— Монах от един влак! Човек, отдаден на делото Божие! Озарен от благословията му! Не можеш да отречеш! Не трябва да отричаш!
— Света дево Мария! — прошепна Виктор едва чуто. Изненадата го стъписа. — Солун! Товарният влак от Солун!
— Да, този влак с най-светия товар под слънцето! Документите, които са душата на единствената неподкупна, безупречна църква! Ти го взе от нас!
— Ти си монах от „Ксенопи“! — възкликна Виктор, невярващ на ушите си.
— Да! С цялото си сърце и душа! С цялото си тяло!
— Как се добра дотук? Как проникна в Лох Торидън?
Михайлович изтегли краката си под тежкото си туловище и застана клекнал с лице към Виктор — див звяр, готов за скок.
— Това е без значение. Трябва да науча къде е скрит контейнерът и ти, Виторио Фонтини-Кристи, ще ми кажеш! Нямаш друг избор!
— Ще ти кажа това, което казах и на англичаните. Не знам абсолютно нищо. Защо ми е да лъжа? Те спасиха живота ми!
— Защото си дал дума. На друг!
— На кого?
— На баща си.
— Не. Убиха го, преди да ми каже каквото и да било. Поне това би трябвало да знаеш.
Монахът от „Ксенопи“ изведнъж погледна втренчено, погледът му се замъгли, клепачите му се разтвориха широко. Той бръкна под униформата си, извади малък автоматичен пистолет с къса цев и свали
