Знакът на близнаците

— Така е. Тук има петдесет и трима души. Съмнявам се, че биха останали повече от двадесет и пет, ако ги подбираме, както аз искам…

Разговаряха близо час. Виктор развиваше възгледите си и виждаше, че Тийг ги приема. Това беше добре. Щеше да поиска от него много неща, включително да продължи издирването на подходящи хора. Но това по-нататък. Сега мислите му се върнаха към Джейн.

— Ще дойда с теб до спалното. Трябва да се отбием в офицерския клуб за минутка. Обещавам, няма да е повече. Капитан Стоун вече трябва да е там. Трябва да се запознаете.

Но се оказа излишно да се отбиват в офицерския клуб. Когато слизаха надолу по стълбите пред административната сграда, Виктор видя висок мъж с военна униформа. Беше на около десетина метра, с гръб към тях, и разговаряше с някакъв сержант. Нещо в телосложението му се стори познато — отпуснатите не по военному рамене… Най-силно впечатление му направи дясната ръка на мъжа. Беше с черна кожена ръкавица, доста по-голяма, отколкото би трябвало. Медицинска ръкавица. Над черната кожа се виждаше превръзка.

Мъжът се обърна. Виктор замръзна на място и дъхът му спря.

Капитан Джефри Стоун беше агентът с псевдоним Ябълка, прострелян в ръката на кея на Челе Лигуре.

Прегърнаха се. Не говореха, думите бяха излишни. Бяха минали десет седмици, откакто бяха заедно за последен път. Десет седмици от чудесните, невероятни мигове на любовта.

В странноприемницата го посрещна старицата, седнала на люлеещ се стол зад бюрото на рецепцията.

— Старши пилот Холкрофт пристигна преди половин час. Май ти си капитанът, нищо че не личи по дрехите. Каза да се качиш горе, ако искаш. Доста пряма е таз мома, хич не си прави труда да измисля заобиколни думи. На горния етаж, вляво, четвърта стая.

Той почука на вратата и сърцето му биеше като на юноша. Нелепо! Чудеше се дали и тя изпитва същото вълнение.

Вратата се отвори и тя застана пред него с ръка върху дръжката. Очите й бяха по-сини и по-питащи откогато и да било. Вълнението беше налице, но имаше и увереност.

Той влезе и пое ръката й. Затвори. Приближиха се бавно един към друг и протегнаха ръце. Когато устните им се докоснаха, всички въпроси останаха на заден план, отговорите им в тишината бяха очевидни.

— Страхувах се, знаеш ли? — прошепна Джейн, хванала с длани лицето му.

— Знам. Защото и аз се страхувах.

— Не бях сигурна какво да ти кажа.

— Аз също. Сигурно е здравословно да говорим за неувереността си.

— Сигурно е детинско — каза тя и докосна с пръст лицето му.

— Мисля, че не е. Да желаеш… да имаш нужда… да имаш толкова силни чувства е нещо друго. Човек се бои да не останат без отговор.

Той взе ръката й и я целуна, после устните и косата, която очертаваше гладката мека кожа на лицето й. Протегна ръце, притегли я към себе си, съвсем близо, и прошепна:

— Имам нужда от теб! Толкова ми липсваше!

— Прекрасно е да чуя това, но няма нужда да го казваш. Не настоявам, не те карам.

Виктор се отдръпна внимателно, улови лицето й с ръце и се вгледа в очите й.

— Нима не чувстваш същото?

— Чувствам го. — Тя се прилепи до него. — Мисля за теб прекалено често, а имам толкова много работа!

Знаеше, че тя го желае толкова силно, колкото и той нея. Натрупаното напрежение в телата им можеше да изчезне само в акта на любовта. И все пак нетърпението им не ги караше да бързат — лежаха в топлото легло прегърнати във възбудата си, разменяха нежности с тих шепот и предвкусваха мига.

Боже, колко я обичаше!

Лежаха голи под завивките, изтощени. Джейн се надигна на лакът и го докосна по рамото, след това пръстът й слезе надолу към корема му. Косата й падна на гърдите му. След това го докоснаха гърдите й. Деликатното й лице, проницателните сини очи… Виторио протегна ръка и я прегърна. Това беше знак, че любовната игра ще започне отново. Изведнъж Виторио Фонтини-Кристи си даде сметка, че при никакви обстоятелства не желае да изгуби тази жена.

— Колко време можеш да останеш в Лох Торидън? — попита той и обърна лицето й към себе си.

— Ти си един ужасен манипулатор и разглезвач на не чак толкова млади жени — отговори тя шепнешком в ухото му. — В момента съм в състояние на полова възбуда, споменът за еротичното удоволствие все още трепти в най-съкровените кътчета на… А ти ме питаш колко време мога да остана! Завинаги, разбира се! Докато се върна в Лондон след три дни.

— Три дни! Това е по-добре от два дни. Или от двадесет и четири часа.

— И за какво? За да се превърнем в сантиментални разлигавени идиоти?

— Ще се оженим.

Джейн вдигна глава и го погледна. Очите й останаха приковани в неговите дълго време. След това каза:

— Ти си преживял голяма скръб. Животът ти е объркан.

— Не искаш ли да се омъжиш за мен?

— Искам. Повече от всичко друго. Повече от всичко друго под слънцето!

— Но не каза „да“.

— Твоя съм. Няма нужда да се жениш за мен.

— Но аз искам да се оженя за теб! Това нещо лошо ли е?

— Това е най-хубавото нещо на света, което мога да си представя. Но трябва да си сигурен.

— Ти сигурна ли си?

Тя наведе глава, опря лице в неговото и прошепна:

— Да. Ти. Ти трябва да си сигурен.

Виктор отдръпна косата й с ръка и й отговори с очи.

Посланик Антъни Бревър седеше зад огромното бюро в обзаведения си във викториански стил кабинет. Наближаваше полунощ, всички си бяха легнали, а Лондон беше тъмен. Навсякъде — по покривите, по парковете, край реката — имаше мъже и жени с радиостанции, вперили тревожни погледи към небето. Очакваха нападенията, които знаеха, че са неизбежни, но все още не бяха започнали.

Най-много още няколко седмици, Бревър знаеше това, бяха го прогнозирали. Но той не можеше да се съсредоточи върху ужасите, които неминуемо щяха да прекроят историята на целия свят. Вниманието му поглъщаше една друга катастрофа. Не така видимо драматична, но в много отношения не по-малко дълбока. Съдържаше се в папката пред него. Гледаше кодовото название, което беше измислил, за да ползва сам. И малко, много малко други.

СОЛУН

Толкова обикновено изглеждаше написаната дума и толкова неща се криеха зад нея…

Как, дявол да го вземе, се беше случило това? Къде бяха те, за да мислят навреме? Как е възможно да не може да се проследи движението на един товарен влак, пресякъл няколко държавни граници? Загадката се криеше в обекта.

Отдолу, в горното чекмедже на бюрото му, иззвъня телефонът. Бревър отключи чекмеджето и го отвори. Вдигна слушалката:

— Да?

— Лох Торидън — беше краткият отговор. — Обектът се ожени вчера. За кандидата.

Дъхът на Бревър за миг секна. След това той пое дъх дълбоко. Отново чу гласа от другата страна на линията:

— Лондон? Чувате ли ме?

— Да, Торидън. Чух ви. Това е повече, отколкото допускахме, нали? Тийг доволен ли е?