Знакът на близнаците

— Той е адвокат. Работи за…

— Знам кой е той и за кого работи — прекъсна го Мартин. — Хитри са като чакали.

— Не си споменавал, че знаеш за него. Защо?

— Нямаше причина. Това са няколко типа от правосъдието. Организирал ги е един черен на име Невинс. Знаем какво правят. Пъхат си носа в контрактите за доставки повече, отколкото ни се иска. Но нямат нищо общо с нас.

— Сега вече имат. Затова ти се обадих. Един от шестимата във Виетнам е пропял. Разполагат с писмените му показания. И с един списък. Осем души, седем идентифицирани.

Грийн присви очи. Заговори бавно, тихо:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Андрю му разказа. Когато свърши, Грийн не помръдна.

— Това черно копеле Невинс беше в Сайгон преди две седмици по съвсем друга работа. Нямаше нищо общо с това.

— Сега вече има.

— У кого са показанията? Има ли копия?

— Не знам.

— Защо правят тази отсрочка?

— И това не знам.

— Трябва да има някаква причина! Дявол да го вземе! Защо не попита?

— Чакай, Марти! Всичко ми дойде като гръм от ясно небе…

— За това си се обучавал, нали? Да не се стряскаш от подобни неща! Можеш ли да разбереш?

Андрю отпи глътка бърбън. Досега не беше виждал капитана в такова състояние.

— Не мога да се обадя на брат си. Нищо няма да ми каже.

— Хубаво семейство, няма що. Да живеят братята! Може би аз ще успея да разбера. Имаме хора в правосъдието. Нашият отдел се грижи за гърба си. Ще видя какво мога да направя. Къде точно в Сайгон е документацията? Тя е в дъното на всичко.

— Не е в Сайгон, а във Фан-тиет, на крайбрежието. В един ограден склад. Само аз знам къде точно. Два шкафа сред хиляди други сандъци на разузнаването.

259

— Добре. — Грийн кимна одобрително.

— Ще замина за Сайгон още днес следобед. Най-напред ще проверя документацията. Измислих си една внезапна проверка.

— Добре — кимна Грийн отново. — Ще разбереш ли кой е издрънкал?

— Да.

— Сигурно е Чък Барстоу. Струва ми се, че хитрее. Има прекалено много награди.

— Не го познаваш.

— Познавам методите му.

Андрю се стресна от тези думи. Брат му ги беше употребил във връзка с организацията им.

— Той е добър офицер…

— Храбростта — прекъсна го Грийн — в случая няма нищо общо. Провери първо него.

— Ще го проверя. — Андрю се раздразни от присъдата на капитана и реши да си го върне. — Какво става с Балтимор? Тревожа се.

Писмата до Балтимор вземаше един двадесетгодишен братовчед на Грийн.

— При него няма грешка. По-скоро би се гръмнал, отколкото да ни предаде. Бях при него миналата седмица. Ако беше станало нещо, щях да разбера.

— Сигурен ли си?

— Не си струва да говорим. Искам да знам повече за проклетите показания. Когато притиснеш Барстоу, искай да ти каже какви ги е дрънкал дума по дума. Вероятно са му дали копие и на него. Виж дали той има военен адвокат.

Майорът отпи отново, отбягвайки изпитателния поглед на Грийн. Андрю не харесваше тона на капитана — та той му заповядваше! Но в края на краищата в момент на криза не беше лошо да имаш такъв човек край себе си.

— Какво можеш да разбереш в правосъдието?

— Повече, отколкото онова черно копеле може да си представи. Имаме специален фонд за глупаците, които си пъхат носа във военните доставки. Не ни интересува кой ще спечели някой и друг долар в повече, щом оборудването ни трябва спешно. После можеш да се чудиш как нископлатените правителствени адвокати ходят на почивка на Карибските острови. — Грийн се усмихна и се облегна. — Мисля, че ще се справим. Без нашите документи не могат да ни направят нищо. Иначе офицерите непрекъснато пишат оплаквания за нередности, какво толкова?

— Точно това казах на брат ми — отговори Андрю.

— Виж, него не мога да разбера — каза Грийн и се наведе напред. — Каквото и да правиш там, най- напред го премисли добре. Ако използваш грубости, първо събери фактите и го прави от разстояние.

— Мисля, че в тази област имам повече опит от теб. — Андрю запали цигара. Въпреки нарастващото му раздразнение ръката му не трепереше. Беше доволен от това.

— Сигурно имаш — каза Грийн небрежно. — Имам нещо за теб. Мислех, че ще може да почака до следващата среща, но няма смисъл да го задържам.

— Какво е то?

— Миналия петък пристигна едно допитване. От конгресмен на име Сандър. В комисията по въоръжените сили е. Отнасяше се за теб, така че го изтеглих.

— Какво искат?

— Не много. Питат колко време ще се задържиш във Вашингтон, къде си служил досега. Пуснах рутинен отговор. Първокласен кадър, надежден офицер, не се предвижда преместване.

— Чудя се какво ли…

— Не съм свършил — прекъсна го Грийн. — Обадих се на секретаря на този сенатор и го попитах защо конгресменът се интересува от теб. Той погледна папките си и каза, че не се интересува конгресменът, а някакъв човек на име Дакакос. Теодор Дакакос.

— Кой е той?

— Гръцки корабен магнат. Много богат. От ранга на твоето семейство.

— Дакакос? Никога не съм чувал за него.

— Тези гърци са опасни. Може би иска да ти подари нещо. Яхта или твой собствен батальон.

Андрю сви рамене:

— Дакакос? Яхта мога да си купя и сам. Батальон бих — приел.

— И това можеш да си купиш — каза Грийн и стана от масата. — Приятно пътуване. Обади ми се веднага щом се върнеш.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще науча всичко, което мога, за черното копеле Невинс.

Грийн бързо се запъти към изхода. Андрю щеше да изчака пет минути и да излезе след това. Трябваше да се отбие в апартамента си. Самолетът излиташе в един и половина.

Дакакос? Теодор Дакакос?

Кой е той?

Адриан стана от леглото бавно — спусна на земята първо единия, после и другия си крак съвсем тихо, за да не я събуди. Барбара спеше, но сънят й беше лек и неспокоен.

Беше едва девет и половина вечерта. Взе я от летището малко след пет. Беше отменила семинарите си за четвъртък и петък, защото беше твърде възбудена, за да обучава студенти от факултативния летен курс.

Беше одобрена да асистира на антрополога професор Саркис Кертепиан от Чикагския университет, който в момента проучваше находки от района на Асуанския язовир. Барбара беше във възторг. Не се стърпя и реши да се качи на самолета за Вашингтон, за да разкаже на Адриан. Когато в нейния свят нещата