вървяха както трябва, тя се изпълваше с ентусиазъм — беше учен, който никога нямаше да загуби способността си да се удивлява.
Странно. И Адриан, и Барбара бяха навлезли в професиите си с чувство на гняв. Той заради събитията в Сан Франциско, тя — заради талантливата си майка, на която бе отказано полагащото й се място на преподавател в университета именно защото беше майка. Жена без право на достъп до университетските среди. И двамата бяха открили в професиите си стойности, които далеч надхвърляха първоначалния гняв.
Това беше част от връзката помежду им.
Адриан прекоси стаята тихо и седна на един фотьойл. Погледът му се спря на куфарчето му върху нощното шкафче. Нощем той никога не го оставяше във всекидневната — Невинс го беше предупредил да внимава. Понякога той се вманиачаваше за такива неща.
Невинс също беше навлязъл в професията си с гняв. Именно гневът му го поддържаше. Не само трудностите, с които непрекъснато се сблъскваше като цветнокож, тръгнал да се изкачва през препятствията, издигнати от недоверчивата система на белите, но и гневът на адвокат, който се сблъскваше с толкова много беззакония, при това в града, в който се създават законите.
А разкриването на тайната група на военните го беше разгневило извън всякаква мярка. Тези елитарни офицери, прикриващи улики за престъпления, за да ги използват за свои цели, за него бяха по-опасни от всичко друго.
Когато разбраха, че в списъка влиза и името на майор Андрю Фонтайн, Невинс помоли Адриан да се оттегли. Бяха станали много близки приятели, но нищо не биваше да попречи да изобличат заговорниците.
Братята са си братя. Дори и белите.
— Изглеждаш толкова сериозен. И толкова гол! — Барбара отмахна кичура светлокестенява коса от лицето си и се обърна настрани, прегърнала възглавницата.
— Извинявай. Събудих ли те?
— Боже! Не. Само бях задрямала.
— Лъжа. Хъркането ти се чуваше чак до Белия дом.
— Ти лъжеш. С адвокатската си уста… Колко е часът?
— Десет и двадесет — отговори той и погледна часовника си.
Тя седна в леглото и се протегна. Завивката падна до кръста й. Хубавите й пълни гърди се откриха и привлякоха погледа му. Почувства възбудата. Тя забеляза, че я гледа, и се облегна назад, като придърпа завивката.
— Сега ще поговорим — каза тя твърдо. — Имаме цели три дни, за да се докараме до пълно изтощение. Докато денем ти ходиш на лов за мечки, аз ще стоя тук и ще се кипря като държанка. Удовлетворението гарантирано.
— Трябва да правиш всичките тези неща, които правят неакадемичните дами. Да прекарваш часове във фризьорския салон, да ходиш на млечни бани, да се отпускаш. Имаш уморен вид.
— Сега няма да говорим за мен — каза Барбара и се усмихна. — Досега говорихме само за мен. Как вървят нещата при теб? Или не бива да ми казваш? Сигурна съм, че Невинс смята, че подслушват апартамента му.
Адриан се засмя и кръстоса крака. Посегна към пакета цигари и запалката на масичката пред себе си.
— Манията му за преследване си остава непроменена. Вече не оставя папките с делата в кабинета си. Държи всичките важни документи в куфарчето си и бас хващам, че не си виждала такова нещо.
— И защо го прави?
— Не желае да прави копия. Знае, че типовете от горния етаж ще го отстранят от половината дела, ако знаят колко бързо напредва.
— Това е изумително!
— Това е потресаващо — каза той.
Иззвъни телефонът. Адриан стана от стола и бързо отиде до апарата върху нощното шкафче.
Беше майка му. Не можеше да скрие тревогата в гласа си.
— Обади се баща ти.
— Как така се обади? Какво искаш да кажеш?
— Миналия понеделник замина за Париж. След това за Милано…
— Милано!? Защо?
— Ще ти обясни сам. Иска с Андрю да дойдете тук в неделя.
— Чакай малко. — Адриан се замисли. — Мисля, че няма да мога.
— Трябва.
— Ти не разбираш и не мога да ти обясня в момента, но Анди няма да иска да ме види. Аз също не съм сигурен, че искам да го видя. Дори си мисля, че при възникналите обстоятелства, не бива да се виждаме.
— Какво говориш? — Гласът на майка му изведнъж стана студен. — Какво сте направили?
Адриан пое дъх и отговори:
— Заемаме противоположни позиции при един… спор.
— Каквото и да е, то е без значение. Баща ви има нужда от вас. — Тя започна да губи самоконтрола си. — Нещо му се е случило. Нещо му се е случило! Едва можеше да говори!
Последваха няколко пукания по линията и се намеси глас на телефонистка:
— Мистър Фонтайн, съжалявам, че ви безпокоя, но за вас има спешен разговор.
— О, Боже! — прошепна майка му по телефона от Ню Йорк. — Виктор…
— Ще ти позвъня, ако е нещо за него, обещавам — каза Адриан бързо. — Добре, свържете ме.
Не успя да каже нищо повече. Гласът, който чу в слушалката беше истеричен. На плачеща, пищяща, отчаяна жена.
—
Писъците изпълниха стаята. А ужасът от тях накара Адриан да изпита шок, какъвто никога досега не беше изпитвал… Смърт. Смърт, която касаеше него.
Гласът беше на Карол Невинс. Жената на Джим.
Идвам веднага!
— Обади се на майка ми — каза той на Барбара, докато се обличаше колкото се може по-бързо. — У дома й. Кажи й, че не е за татко.
— Кой е?
— Невинс.
— Боже…
Адриан хукна по коридора и влезе в асансьора. Задържа пръста си на бутона. Тези асансьори бяха бавни… прекалено бавни! Най-накрая стигна долу, излетя навън и хукна през фоайето към стъклената врата на входа.
— Извинете! Моля ви! Пуснете ме да мина, ако обичате! Най-накрая излезе навън и изтича до едно спряло такси. Даде адреса на Невинс.
Какво се беше случило? Какво, по дяволите, се беше случило? Какво искаше да каже Карол? Убили са го? Как така са го убили? Кой го е убил? Боже! Мъртъв ли е наистина?
Две пресечки преди апартамента на Невинс спряха на червен светофар и той щеше да полудее. Още две пресечки!
Таксито потегли веднага с превключването на светофара, ускори, но малко след това рязко спря. Улицата беше задръстена от автомобили. Някъде напред проблясваха полицейски лампи. Движението беше спряно.
Адриан изскочи от таксито и хукна напред между колите, колкото се може по-бързо. Полицейски коли преграждаха авеню „Флорида“. Полицаи надуваха свирки и със светлоотражателните си ръкавици насочваха движението на запад.
