лъчи струяха през прозорците в дома му, гледащи към океана. Нямаше причини заради него да има повече убийства. Енричи Гаетамо беше последният убит, но в тази смърт нямаше тъга.
На самия него му оставаше, много, малко време. Виждаше го в очите на Джейн, в очите на лекарите. Трябваше да се очаква — беше получил твърде много отсрочки. Успя да продиктува всичко, което си спомни за онзи далечен юлски ден, някъде в зората на живота му. Беше се мъчил да проникне в най-затънтените кътчета на паметта си и се отказа да взема наркотиците, които му даваха, защото заедно с болката те щяха да притъпят и спомените му. Контейнерът от Солун трябваше да бъде намерен и съдържанието му да бъде оценено от достойни хора с чувство за отговорност. И на всяка страна трябваше да се предотврати възможността — колкото и малка да беше тя — той да бъде открит случайно, от случайни хора. Смяташе да натовари синовете си. Сега всичко беше в техни ръце. Те щяха да направят това, което той не успя — ще открият контейнера от Солун.
Но преди да говори със синовете си, трябваше да научи още нещо. Колко знаеше Рим? Какво Ватиканът беше научил за влака от Солун? Затова тази сутрин той беше поканил един човек. Един свещеник на име Ланд — монсеньорът от Ню Йорк, който го беше посетил в болничната му стая преди няколко месеца.
Виктор чу стъпките пред вратата и тихите гласове на Джейн и посетителя. Свещеникът беше дошъл.
Тежката врата се отвори тихо. Джейн въведе монсеньора и излезе, като затвори вратата. Свещеникът застана в другия край на стаята. В ръцете си държеше тежка кожена книга.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза Виктор.
Свещеникът се усмихна и докосна кожената корица на книгата.
—
Свещеникът остави книгата на нощното шкафче. Двамата си стиснаха ръцете и Виктор си даде сметка, че се проучват един друг.
Ланд не беше на повече от петдесет, среден на ръст, с широки рамене. Чертите на лицето му бяха остри, а очите под гъстите вежди — по-тъмни от късата му сивееща коса — бяха кафяви. Приятно лице с интелигентен поглед.
— Боя се, че това е израз на суета. Обичай със съмнителна стойност, някъде от началото на века. Отдавна никой не издава такива книги… На италиански е…
— Остарял северняшки език — добави Ланд. — Английският еквивалент според мен е езикът, който са говорили в двора на кралица Виктория.
— Вие имате едно преимущество пред мен. Не познавам езиците така добре.
— Но достатъчно за Лох Торидън.
— Да, достатъчно. Моля ви, седнете, монсеньор Ланд. — Виктор посочи стола до леглото.
Свещеникът седна и двамата се погледнаха в очите. Виктор каза:
— Преди няколко месеца ме посетихте в болницата. Защо?
— Исках да се запозная с човека, чийто живот съм изучил така задълбочено и… Мога ли да говоря откровено?
— Нямаше да сте тук сега, ако нямахте такова намерение.
— Казаха ми, че може да умрете. И проявих дързостта да се надявам, че ще ми позволите да изпълня последните обреди.
— Това наистина е откровено. И дръзко.
— Давам си сметка за това. Ето защо не дойдох повече при вас. Вие сте толерантен човек, мистър Фонтайн, но не можахте да скриете чувствата си.
Виктор се вгледа в свещеника. Видя същата тъга, която му беше направила впечатление в болницата.
— Защо ви е интересувал животът ми? Нима Ватиканът продължава проучванията си? Струва ми се, че каузата на Донати беше отхвърлена.
— Ватиканът винаги проучва. Изследва. Непрекъснато. А Донати не беше просто отхвърлен. Той беше отлъчен от църквата, тленните му останки не бяха погребани според светия католически обичай.
— Това е отговор на последните ми два въпроса. Не и на първия. Защо вие?
Свещеникът кръстоса крака и преплете пръсти върху коляното си.
— Аз съм историк. Занимавам се с политическа и социална история. Това е друг начин да се каже, че издирвам несъвместимите отношения между църквата и заобикалящата я действителност през дадени исторически периоди. — Ланд се усмихна. — Основната задача на подобна работа е да се докаже добродетелността на църквата и заблудата на всеки, който й се противопоставя. Но добродетелността не винаги е била налице. Разкрити са немалко пропуски в морала и справедливостта. — Ланд вече не се усмихваше. Правеше признание.
— Екзекуцията на Фонтини-Кристи според вас е пропуск в морала? В справедливостта?
— Моля ви — каза свещеникът тихо, натъртено. — И двамата знаем как се нарича подобен акт. Убийство. Невъзможно е да бъде оправдан и е непростим.
Виктор отново забеляза тъгата в очите му.
— Приемам това, което казвате. Не го разбирам, но го приемам. И се превърнах в обект на политическите и социалните ви изследвания?
— Наред с много други въпроси на времето. Сигурен съм, че си давате сметка за тях. Макар че през годините имаше и много добри неща, имаше и много непростими. Вашето семейство явно спада към втората категория.
— И започнахте да се интересувате от мен?
— Да. Превърнахте се в моя идея-фикс — каза Ланд и се усмихна смутено. — Не забравяйте, че аз съм американец. Учих в Рим и името Виктор Фонтайн ми беше добре известно. Чел съм за работата ви в следвоенна Европа, вестниците бяха пълни с подробности. Знаех за влиянието ви както в държавния, така и в частния сектор. Можете да си представите изненадата ми, когато разбрах, че Виктор Фонтайн и Виторио Фонтини-Кристи са един и същи човек.
— Има ли много информация в архивите на Ватикана?
— За Фонтини-Кристи, да. — Ланд кимна към подвързаната в кожа книга на нощното шкафче. — Малко преднамерена, боя се. Като в тази книга, но, разбира се, не така ласкателна. За вас лично няма нищо съществено. Съобщава се за съществуването ви. Първият син на Савароне Фонтини-Кристи, понастоящем американски гражданин, известен под името Виктор Фонтайн. Нищо повече. Описанието свършва със съобщението, че останалите живи членове на фамилията Са убити от германците. И това е всичко. Дори датата липсва.
— Колкото по-малко е документирано, толкова по-добре.
— Да. Така че аз проучих архивите на съда по репарациите. Те бяха доста по-пълни. И това, което в началото беше само любопитство, се превърна в шок. Пред съдиите вие сте произнесли обвинения. Обвинения, които ми се сториха невероятни, невъзможни, нетърпими… Защото се отнасяха до Църквата. Бяхте споменали едно име, Джулиамо Донати. Това беше всичко, от което имах нужда. Това беше липсващата брънка.
— Да не би да искате да кажете, че за Донати не се споменава в документацията за Фонтини-Кристи?
— Сега вече се споменава. Но тогава не. Сякаш архивистите не бяха имали смелостта да признаят връзката между Донати и семейството ви. Както обикновено, след анатемата документите му са били запечатани. И след смъртта му са били намерени у един негов помощник…
— Отец Енричи Гаетамо — прекъсна го Виктор тихо. Ланд замълча.
— Да, Гаетамо — каза той след малко. — Получих разрешение да счупя печатите. Прочетох параноичните писания на един побъркан, самообявил се за светец фанатик. — Ланд отново замълча за малко със зареян поглед. — Това, което открих там, ме заведе в Англия. При един човек на име Тийг. Срещнах се с него само веднъж, в къщата му в провинцията. Валеше дъжд и той непрекъснато ставаше, за да подклажда огъня. Никога не съм виждал човек, който толкова много си гледа часовника. А беше пенсионер и нямаше никаква работа.
Виктор се усмихна.
