Или по-вероятно някой беше излъгал него. Според съдебномедицинската експертиза по черепа, врата и горната част на гръдния кош на Невинс, Джеймс — чернокож, жертва на пътнотранспортно произшествие с неизвестен извършител — нямаше следи от рани, несвързани с претърпяната злополука.
— Изпратете ми експертизата и рентгеновите снимки — каза Адриан рязко. — Имате адреса ми.
— Към нея нямаше приложени рентгенови снимки отговори сержантът машинално.
— Тогава ги намерете! — Адриан затвори телефона.
Лъжи! Навсякъде лъжи и измами!
Но неговата лъжа беше най-голямата. Излъга себе си, прие тази лъжа и я използва, за да убеди другите. Беше застанал пред групата много разтревожени юристи от Министерството на правосъдието и им беше казал, че делото срещу военните не може да бъде пуснато в ход. Че се налага да се съберат нови улики, да се сдобият отново със загубените писмени показания. Че да се отиде в съда само с няколко имена, е безсмислено.
Но не беше безсмислено! Моментът беше напълно подходящ да се противопоставят на военните и да изискат пълно разследване. Беше убит човек, а уликите, намиращи се у него, бяха изчезнали от местопрестъплението. Това само по себе си беше достатъчно силна улика! Разполагаха с имената. Най- съществената част от показанията.
Би трябвало да действа!
Но не можеше да го направи. Името на брат му беше първо в списъка. Да възбуди следствие, би означавало да го обвини в убийство. Не можеше да има друго заключение. Андрю беше негов брат, близнак. Не беше готов да го нарече убиец.
Адриан излезе от телефонната кабина и тръгна по тротоара към хотела си. Андрю беше тръгнал от Сайгон. Беше заминал миналия понеделник и не се искаше голямо въображение, за да се досетиш защо. Брат му не беше глупав. В момента подготвяше защитата си. Там, където бяха извършени престъпленията — заговор, прикриване на доказателства, възпрепятстване на правосъдието. Мотиви — комплексни, не съвсем лишени от основания, но въпреки това престъпни.
Но не и убийство на една вашингтонска улица.
О, Боже! Дори и сега лъжеше себе си! Или, за да бъде снизходителен, той отказваше да приеме възможното. Хайде! Признай го! Кажи го! Помисли си го!
Възможно беше!
Осмият член на организацията се намираше във Вашингтон. Който и да е, той беше убил Невинс. И не би се задействал, ако не е получил сведенията, предадени от единия на другия брат преди няколко дни под навеса за лодки на родителите им.
Още с пристигането си Андрю щеше да научи, че следствието още не е възбудено. Организацията му щеше да остане невредима още известно време, свободна да маневрира и манипулира.
Все пак имаше нещо, което можеше да я спре. Да я спре веднага и да успокои групата уплашени юристи, които се чудеха дали и тях не може да ги сполети това, което беше сполетяло Невинс. Те бяха юристи, не командоси.
Адриан щеше да се вгледа в очите на брат си и ако в тях доловеше смъртта на Джим Невинс, щеше да отмъсти. Ако военният беше дал нареждането за екзекуцията, тогава трябваше да бъде унищожен.
Или пак лъжеше сам себе си? Би ли могъл да нарече брат си убиец? Би ли могъл наистина?
Какво, по дяволите, искаше баща им? Какво значение можеше да има то?
24.
Двата стола бяха поставени един срещу друг от двете страни на леглото. Така беше добре. Щеше да раздели вниманието си между двамата — те бяха различни хора, реакциите им щяха да бъдат различни. Джейн предпочете да остане права. Беше поискал от нея нещо ужасно — да разкаже на синовете им за влака от Солун. Всичко от игла до конец. Трябваше да разберат, че влиятелни хора, институции, дори цели правителства биха могли да се задействат заради документите в контейнера. Така, както се бяха задействали преди тридесет години.
Сам не би могъл да им разкаже това. Той умираше — умът му бе достатъчно бистър, за да си даде сметка за това. Трябваше да запази силите си, за да може да отговори на въпросите им, за да може да ги натовари с бремето си. Защото отговорността на Фонтини-Кристи беше тяхна.
Влязоха в стаята заедно с майка си. Толкова високи, еднакви, но все пак толкова различни… Единият с униформа, а другият с неподлежащо на описание яке и памучни панталони. Русокосият Андрю беше ядосан. Беше изписано на лицето му — мускулите на челюстта му непрекъснато се свиваха, устните му бяха стиснати, погледът му — безизразен, замъглен.
Адриан изглеждаше неуверен. Сините му очи питаха, челюстта му беше увиснала, устните — леко разтворени.
Той наведе глава и прокара ръка през тъмната си коса. На лицето му беше изписано колкото съчувствие, толкова и изумление.
Виктор посочи столовете. Братята се спогледаха за миг. Беше невъзможно да се определи какво видяха в очите си. Каквото и да ги беше отчуждило един от друг, трябваше да изчезне. Тяхната нова отговорност изискваше това. Те седнаха. В ръцете си държаха ксерокопия от спомените му за 14 юли 1920 година. Беше казал на Джейн да им ги даде да ги прочетат предварително. Не трябваше да губи време с излишни обяснения. Нямаше сили.
— Няма да губим време в сантиментални приказки. Чухте какво ви каза майка ви, прочетохте каквото съм написал аз. Предполагам, че имате въпроси.
— Ако предположим — започна Андрю, — че този контейнер може да се намери, ще стигна и до това, какво после?
— Ще приготвя един списък с имена. Пет или шест души, не повече. Не е лесно да се спреш на някого. Ще го предадете на тях.
— А какво ще правят те с него?
— Това ще зависи от съдържанието на контейнера. Може да го покажат на света, да го унищожат, да го погребат отново…
— Има ли избор? — намеси се Адриан. Адвокатът у него се почувства обезпокоен. — Според мен няма. Контейнерът не е наш. Трябва да стане достояние на обществеността.
— И да предизвика хаос? Последствията трябва да бъдат преценени много внимателно.
— Някой друг знае ли за ключа към местоположението? — попита майорът. — Къде сте ходили на 14 юли 1920 г.
— Не. А и не би им говорило нищо. Вече много малко хора знаят за влака от Солун и какво наистина има в контейнера. Старците от „Ксенопи“. Единият от тях е в Кампо ди Фиори, но на него не му остава много време.
— И ние не трябва да казваме на никого — продължи майорът. — Никой освен нас не трябва да знае.
— Никой. Има хора, готови да разменят половината арсенали на света за тази информация.
— Аз не бих стигнал чак дотам.
— Така ще постъпиш, ако не мислиш. Майка ви ви обясни. Освен опроверженията и арамейският свитък, в контейнера се намира и стар пергамент, на който е написана една изповед, която може да промени историята на религията. Ако смяташ, че правителствата, нациите ще стоят като безразлични наблюдатели, дълбоко се лъжеш. Андрю замълча. Адриан погледна него, после Виктор.
— Колко време смяташ, че ще отнеме това? Да открием този… контейнер?
— Според мен около месец. Ще ви трябва оборудване, планински водачи, около седмица проучвания на място… Струва ми се, не повече.
Адриан вдигна нагоре ксерокопията.
— Имаш ли представа колко голям район ще трябва да претърсим?
— Трудно е да се каже. Зависи какво ще намерите там, какви промени са настъпили. Но ако паметта ми не ме лъже, пет до осем квадратни мили.
— Пет до осем квадратни мили! И дума не може да става — каза Андрю натъртено, но без да повишава
