Знакът на близнаците

— Къде? Искаш да знаеш точно къде?

— Да.

Барбара се облегна на масата и се замисли. Челото й се сбърчи.

— Не е в моята област, но мога да се поинтересувам, разбира се. Преди няколко години… Спомням си, че някои хора бяха направо шокирани.

— Направи ми една услуга — каза Адриан бързо. — Когато се върнеш в Бостън, разбери всичко, което можеш, за този огън. Струва ми се абсурдно баща ми да не знае…

— Не знам защо, но всичко това беше много академично…

— Въпреки това е абсурдно…

— Като спомена Бостън — прекъсна го тя, — търсили са те по телефона два пъти при мен. Някакъв си Дакакос.

— Дакакос?

— Да. Теодор Дакакос. Казал, че било много спешно.

— А ти какво каза да му предадат?

— Че ще те уведомя. Записах номера, но не исках да ти го давам. Сега точно нямаш нужда от истерични обаждания от Вашингтон. И без това през последните няколко дни ти се събра много.

— Дакакос не е от Вашингтон.

— Обажданията обаче са били.

Адриан вдигна очи от масата и огледа улицата наоколо. Видя каквото търсеше — телефонна кабина.

— Ще се върна веднага.

Той отиде до телефона и набра номера на хотел „Дистрикт Тауърс“ във Вашингтон.

— Рецепцията моля.

— Да, мистър Фонтайн, мистър Дакакос ви търси няколко пъти. Дори и сега във фоайето ви чака един негов секретар.

Адриан се замисли. Спомни си думите на баща си, когато го попита дали не би могъл да се довери на Дакакос.

…за влака от Солун не мога да се доверя на никого…

— Моля ви, предайте на човека във фоайето, че току-що съм се обадил и няма да се върна още няколко дни. Не искам да се виждам с този Дакакос.

— Разбира се, мистър Фонтайн.

Адриан затвори. Паспортът му беше във Вашингтон. В стаята. Щеше да мине през гаража. Но не тази вечер. Твърде рано беше. Щеше да изчака до утре. Тази вечер щеше да остане в Ню Йорк… Баща му. Трябваше да му каже за Дакакос. Набра номера на родителите си.

Гласът на Джейн беше напрегнат.

— Лекарят е при него. Слава богу, дадоха му нещо. Иначе не би издържал много дълго. Пак имаше спазми…

— Ще ти се обадя довечера.

Адриан излезе от телефонната кабина и се запъти между пешеходците към кафенето.

— Какво има? — Барбара беше разтревожена.

— Моля те, обади се в Бостън и помоли да се свържат с Дакакос. Да му кажат, че сме се разминали и че се е наложило да замина за… дявол да го вземе! За Чикаго. По работа. Оставил съм ти бележка тук, в хотела.

— Не искаш да се срещнеш с него.

— Не искам. Трябва да го отбягвам, да го отклоня от следата. Предполагам, че вече се е опитал да се свърже с брат ми.

Алеята в парка „Рок Крийк“. Идеята беше на Мартин Грийн, той избра мястото. По телефона гласът му звучеше странно, някак си предизвикателно. Сякаш повече нищо не го интересуваше.

Каквото и да го ядеше отвътре, щеше да престане, щом му разкажеше новината. И още как! Само за един следобед „Очите“ бяха направили огромна крачка напред! Едва ли биха могли и да мечтаят за такова нещо! Ако това, което беше казал за контейнера баща му — че влиятелни хора, дори цели правителства биха дали какво ли не, за да го притежават, — ако то беше дори само наполовина вярно, това означаваше край на проблемите. „Очите“ ставаха недосегаеми!

Баща му каза, че смята да подготви списък. Е, нямаше нужда да го прави. Списък вече имаше. Контейнера щяха да контролират останалите седем офицери. А Андрю щеше да контролира тях.

Невероятно! Но фактите бяха налице, баща му не лъжеше. Този, у когото бяха тези документи, пергаментът от незнайния римски затвор, щеше да разполага с мощна лостова система, която би му позволила да поставя всякакви условия. Навсякъде! Един пропуск в писаната история, укрит от света поради страх. Не биха понесли да бъде попълнен сега. Е, страхът също е инструмент. Не по-лош от смъртта. Понякога и по-добър.

Не забравяйте с какво си имате работа. Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят. Изповедта на пергамента е мощно оръжие, не се съмнявайте в това…

Решенията, вземани от силните на деня — и в мир и във война, — подкрепяха преценката на баща му. А сега едни други силни мъже, водени от него, щяха да се сдобият с този контейнер и да се намесят в хода на историята. Човек трябваше да разсъждава мащабно, с понятия, надхвърлящи представите на обикновените хора. Образованието, уменията, наследството му — сега всичко щеше да влезе в работа. Беше готов да поеме огромната отговорност, която носеше сър себе си контейнерът, заровен някъде в Италианските Алпи.

Трябваше да неутрализира Адриан. Нищо сериозно — брат му беше слаб, нерешителен — не можеше да му бъде никакъв съперник. Беше достатъчно да го забави. Смяташе да посети жилището му и да направи точно това.

Андрю тръгна по алеята. Наоколо имаше малко хора. Паркът не беше подходящо място за нощни разходки. Къде беше Грийн? Трябваше да е вече тук — апартаментът му беше доста по-близо от летището. А капитанът му беше казал да бърза.

Андрю тръгна по тревата и запали цигара. Нямаше смисъл да стои под лампите на алеята. Щеше да види Грийн, когато се зададеше.

— Фонтайн!

Майорът се обърна рязко назад. На около десет метра от него, опрян на един дънер, стоеше Мартин Грийн. Беше с цивилни дрехи, а в ръката си държеше куфарче.

— Марти! Какво, по дяволите…

— Ела тук! — нареди капитанът троснато.

Андрю отиде при него.

— Какво става?

— Всичко отиде по дяволите, Фонтайн! Цялата проклета работа! Мъча се да ти се обадя от вчера сутринта!

— Бях в Ню Йорк. Какви ги говориш?

— Петима души в момента се намират в затвора със строг режим в Сайгон. Познай кои са те?

— Какво? Но нали следствието не е възбудено? Ти провери, аз проверих…

— Изобщо не им е трябвало следствие. Направо са изпълзели агентите на контраразузнаването. Ударили са ни по всички флангове. Предполагам, че имам на разположение дванадесет часа, преди да ме открият. Ти… ти си набелязан.

— Ей, чакай малко! Това е дивотия! Всичко беше прекратено!

— Само аз печеля от всичко това. Не си споменавал името ми в Сайгон, нали?

— Разбира се, че не съм. Знаят само, че имаме човек и тук.

— Нищо повече не им трябва. Ще съпоставят фактите и…

— Как?