Знакът на близнаците

— Казвал съм му много пъти. Това е негов лош навик.

— Да, били сте добри приятели. Научих това бързо. Той е изпитвал страхопочитание към вас.

— Страхопочитание? Алек? Не мога да повярвам. Той беше прям човек.

— Каза ми, че никога не го е признавал пред вас. Чувствал е, че го превъзхождате.

— С нищо не го е показал.

— Каза ми и много други неща. Всичко. За екзекуцията в Кампо ди Фиори, за бягството през Челе Лигуре, за Лох Торидън, Оксфордшър, за жена ви и синовете ви. И за Донати. За това, че е крил името от вас.

— Не е имал избор. Ако знаех, можех да навредя на Лох Торидън.

Ланд пусна ръце и свали крака си на пода. Сякаш търсеше подходящите думи.

— Тогава за първи път чух за влака от Солун.

Виктор рязко вдигна поглед от ръцете на свещеника и го погледна в очите.

— Но това не е логично. Вие сте чели документите на Донати.

— Точно така. Изведнъж те ми се изясниха. Безумните бълнувания, откъслечните фрази, споменаванията на затънтени места… всичко това изведнъж доби смисъл. Дори и в най-личните си писания Донати не споменава за какво става дума… Страхувал се е. Всичко се свежда до този влак. И това, което е било в него.

— Не знаете ли какво е то?

— Научих. Можех да разбера и по-бързо, но Бревър отказа да ме приеме. Почина няколко месеца, след като направих опит да се срещна с него. Отидох в затвора, където лежеше Гаетамо. Той плю срещу мен през металната мрежа, стискаше я с нокти, докато не разкървави дланите си, но все пак достигнах до нещо. Разбрах кой е източникът. Константинопол, Патриаршията. Успях да получа аудиенция при един от старейшините на „Ксенопи“. Беше много възрастен и ми каза всичко. Във влака от Солун са се намирали опроверженията на клаузата Filioque.

— И това е всичко?

Монсеньор Ланд се усмихна.

— От теологическа гледна точка това е достатъчно. За този възрастен човек и съперниците му в Рим тези документи са представлявали съответно триумф и катастрофа.

— Нима не представляват същото и за вас? — Виктор наблюдаваше свещеника внимателно.

— Не. Днешната църква не е църквата на отминалите столетия, дори не и на отминалите поколения. Казано по-просто, тя не би оцеляла, ако не се променяше. По-възрастните се придържат към нещата, които според тях са безспорни… В повечето случаи не им остава нищо друго. Безполезно е да ги разубеждаваме. Времето променя всичко без сътресения, нищо не остава такова, каквото е било. С всяка изминала година старото поколение ни оставя и Църквата все по-бързо се придвижва към царството на социалната отговорност. Тя има силата да прави големи добрини, да облекчава в духовен и физически смисъл огромни страдания. Говоря това, защото имам известен опит. Защото съм част от всичко това. Ние сме по цялото земно кълбо. Сега вече сме заедно с останалия свят.

Виктор извърна поглед. Свещеникът беше свършил описанието на един стремеж към доброто в потъналия в лишения свят.

— Значи не знаете точно какво има в тези документи от Солун.

— Нима има някакво значение? В най-лошия случай — основания за нови теологически спорове. Противопоставяне на доктрини. Важното е, че е съществувал един човек и името му е Исус от Назарет… неговите думи идат от сърцето. Те са достигнали до нас благодарение на арамейските и библейските писатели както християни, така и нехристияни. Нима има някакво значение дали го наричат дърводелец, пророк или Божи син? Важното е, че той е говорел истината, такава, каквато я е виждал, както му се е явила свише. Неговата искреност, ако щете, е най-важното, а тя не подлежи на съмнения.

Дъхът на Виктор секна. Мислите му се върнаха назад, в Кампо ди Фиори, където старият монах от „Ксенопи“; му бе разказал за изповедта, направена в римския затвор.

Това, което е записано на този пергамент, надминава човешкото въображение. Той трябва да бъде намерен на всяка цена… унищожен… защото нищо не е променено и въпреки това всичко е променено.

Унищожен.

Важното е, че той е говорел истината, такава, каквато я е виждал, както му се е явила свише. Неговата искреност, ако щете, е най-важното, а тя не подлежи на съмнения…

Дали наистина не подлежи?

…защото нищо не се е променило и въпреки това всичко се е променило.

Каквото и да означаваха тези противоречащи си думи, само изключителни хора биха могли да вземат правилно решение какво да правят с документите. Трябваше да подготви за синовете си списък.

Свещеникът на име Ланд беше възможен кандидат.

Четирите масивни метални остриета на витлото забавиха движението си и спряха, а металният корпус се разтресе и замря. Един от екипажа отвори люка и спусна малката стълба. Майор Андрю Фонтайн се появи в люка и слезе на летището във военновъздушната база „Кобра“ във Фан-тиет.

Разполагаше с документи, които му осигуряваха достъп до секретните складове долу на пристанището. Смяташе да изиска джип от офицерския гараж и да се отправи натам незабавно. Да се добере до един шкаф в четвърти склад. Там бяха документите на организацията. И щяха да останат там — най-сигурното място в Югоизточна Азия, но първо трябваше да се увери, че нищо не е пипано. След този склад трябваше да отиде на още две места — на север до Дананг и после отново на юг, през Сайгон към Делтата. Към Кан-то.

В Кан-то беше капитан Джеръм Барстоу. Марти Грийн беше прав. Барстоу беше предателят. Другите се съгласиха.

— Барстоу се държеше като човек, чиято съвест не е чиста. В Сайгон го бяха виждали с един юрист на име Таркингтън и не беше трудно да се досетиш защо — Барстоу готвеше защитата си, а щом е така, значи се готвеше да потвърди показанията си. Той не знаеше къде са документите, но ги беше виждал. Виждал? Дявол да го вземе! Двадесет или тридесет от тях беше подготвил лично. Показанията му биха били гибелни. Не можеха да позволят това.

Юристът на име Таркингтън беше в Да-нанг. Без да подозира, щеше да се срещне с още един член на организацията. И това щеше да е последният човек, с когото разговаря. В тъмна уличка, с нож в корема, с оляна от уиски риза и воняща на уиски уста.

След това Андрю щеше да отлети към Делтата. Към предателя Барстоу. Щеше да го застреля някоя проститутка — те се купуваха лесно.

Той тръгна по горещия бетон към постройката. Очакваше го някакъв полковник. В първия момент Андрю се разтревожи. Дали нещо не се беше объркало? Петте дни не бяха минали! След това видя, че полковникът се усмихва, малко снизходително, но все пак приятелски.

— Майор Фонтайн? — Поздравът беше придружен от протегната ръка. Полковникът не очакваше да му отдаде чест.

— Слушам, сър. — Ръкостискането беше кратко.

— Получихме телеграма от Вашингтон. Направо от министерството. Трябва да се върнете у дома. Колкото се може по-бързо. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но става дума за баща ви.

— Баща ми? Нима е починал?

— Въпрос на време. Имате приоритетно разрешение да се качите на всеки самолет, излитащ от Тан Сон Нхут.

Полковникът му подаде плик с червени ръбове, с печат на генералния щаб в Сайгон. Подобни даваха на куриерите за свръзка с Белия дом или с висшето командване.

— Баща ми боледува от много години — каза Андрю замислено. — Това не е неочаквано. Тук имам само един ден работа. Ще бъда в Тан Сан Нхут утре вечер.

— Както решите. Главното е, че ви открихме и ви предадохме съобщението.

— Да, предадохте ми го — отговори Андрю.

Адриан беше в телефонната кабина и слушаше уморения глас на сержанта от полицията. Той лъжеше.