Беше свършил. Повече не можеше да каже нищо. Всяко вдишване беше болезнено.
— И през всичките тези години ти никога не спомена… — В очите на Адриан отново се появи въпрос. В тях имаше и тъга, и възхищение. — Боже, как ли си се чувствал!
— Пред мен имаше две възможности. Да изпълня дълга си или да умра нищожество. Изборът не беше труден.
— Трябваше да ги убиеш — каза майорът тихо.
Застанаха отвън на алеята пред къщата. Андрю се облегна на капака на наетия „Линкълн-Континентал“ със скръстени на гърдите си ръце. Следобедното слънце блестеше в лъснатите му копчета и отличителни знаци.
— Отива си — каза той.
— Знам — отговори Адриан. — Той също го знае.
— Ние оставаме.
— Оставаме — съгласи се адвокатът.
— Това, което иска той, за мен е по-лесно, отколкото за теб. — Андрю погледна към прозорците на втория етаж.
— Какво искаш да кажеш?
— Че съм практичен човек. Ти не си. По-добре е да работим заедно.
— Изненадан съм. Да се съгласиш, че бих могъл да съм от полза… Това трябва да наранява суетата ти.
— В подобни неща няма егоизъм — каза Андрю спокойно. — Можем да съкратим времето наполовина, ако си разпределим възможните места. Спомените му са разпокъсани, говори за най-различни места. Не си спомня добре терена. Имам известен опит в подобни неща. — Андрю се изправи и се отдели от колата. — Адриан, мисля, че трябва да се върнем назад. Седем години. Преди Сан Франциско. Можеш ли да го направиш?
Адриан погледна втренчено брат си.
— Ти си единственият, който може да отговори на този въпрос. И, моля те, не ме лъжи. Никога не си бил добър лъжец. Не и пред мен.
— Нито пък ти пред мен.
Погледите им се срещнаха; никой не трепна.
— В сряда вечерта беше убит един човек. Във Вашингтон.
— Бях в Сайгон. Знаеш това. Кой е той?
— Чернокож адвокат на име…
— Невинс — прекъсна го Андрю.
— Боже! Ти си знаел!
— За него — да. Не знаех, че е бил убит. Откъде да знам?
— Заради организацията ти! У него бяха показанията срещу вас! Те бяха взети от колата му!
— Да не си мръднал с ума? — Майорът говореше бавно, спокойно. — Може и да не ни харесваш, но не сме глупаци. Ако го свържат дори и косвено с някой от нас, хората от разузнаването ще дотичат веднага. Има и подобри начини. Убийството е инструмент. Човек не го използва срещу себе си.
Адриан продължи да гледа брат си, да търси очите му. После каза тихо, почти шепнешком:
— Това е най-жестокото нещо, което съм чувал.
— Кое?
— Че убийството е инструмент. Убеден си в това, нали?
— Разбира се, че съм. Това е истината. Отговорих ли на въпроса ти?
— Да — каза Адриан тихо. — Ще се върнем… преди Сан Франциско. Но за малко. Знай това. Само докато свършим.
— Добре… Предполагам, че се налага да уредиш някои неща, преди да тръгнем. Аз също. Хайде да кажем… една седмица от утре.
— Добре. Една седмица от утре.
— Ще хвана полета за Вашингтон в шест. Ще дойдеш ли?
— Не, имам среща в града. Ще използвам някоя от колите тук.
— Смешно е — каза Андрю, като поклати бавно глава, сякаш това, което смяташе да каже, изобщо не беше смешно, — но никога не съм те питал за телефонния ти номер или къде живееш.
— Ще бъда в „Дистрикт Тауърс“, на „Небраска“.
— „Дистрикт Тауърс“. Добре. Една седмица от утре. Ще направя резервации за самолета. Направо до Милано. Паспортът ти в ред ли е?
— Мисля, че да. В хотела е. Ще проверя.
— Добре. Ще те потърся. След седмица. — Андрю посегна към дръжката на вратата. — Между другото, какво стана с онази призовка?
— Знаеш какво стана.
Майорът се усмихна.
— И без това нищо нямаше да постигнете.
Седяха на една ъглова маса в кафене „Сейнт Мориц“ срещу Сентръл Парк. Обичаха такива места — забавляваха се, като избираха лица от тълпата и се мъчеха да отгатнат що за хора се крият зад тях.
Сега не се забавляваха. Адриан беше решил, че настояването на баща му да — Не казва на никого за влака от Солун няма да важи за Барбара. Решението му се основаваше на вярата, че ако ролите им бяха разменени, тя непременно би му казала. Нямаше как да напусне страната за пет или десет седмици, без да й каже защо. Тя не заслужаваше подобно отношение.
— Така че, това е. Религиозни документи отпреди хиляда и петстотин години, арамейски свитък, накарал английското правителство едва ли не да загуби ума си точно в разгара на войната, и една изповед, написана на пергамент преди две хиляди години, в която само Бог знае какво се съдържа. Този контейнер е станал причина за толкова много насилие… Ако това, което казва баща ми, е вярно, тези документи, най-вече пергаментът и свитъкът, могат да променят историята на човечеството.
Барбара се отпусна назад и насочи кафявите си очи към него. Остана мълчалива известно време, след това отговори:
— Това ми се струва много невероятно. Всеки ден се откриват нови и нови документи, но историята не се променя.
— Чувала ли си някога за клаузата Filioque?
— Разбира се. Тя е част от Никейската формула и е първият източник на несъгласие между Източната и Западната църква. Спорът е продължил стотици години и е довел до Фотийевата схизма7 в… девети век, струва ми се. Това на свой ред довело до схизмата от 1054 година. В края на краищата тя се превърнала в непоклатима догма за Ватикана.
— Откъде, дявол да го вземе, знаеш всичко това?
Барбара се засмя:
— Не забравяй, че това е моята област. Поне от поведенческа гледна точка.
— Ти каза девети век. Баща ми каза, че е било преди хиляда и петстотин години…
— Ранната история на християнството е объркана и пълна с всевъзможни дати. От първи до седми век е имало толкова много събори, толкова много прехвърляне на топката напред-назад, толкова много дебати, заради тази доктрина или онзи закон, че е почти невъзможно да бъдат систематизирани. За тази клауза ли се отнасят документите? Да не би да са опроверженията?
Чашата на Адриан увисна във въздуха между масата и устата му.
— Да. Така каза баща ми. Използва точно тази дума. Опровержения.
— Те не съществуват.
— Какво?
— Били са унищожени. Тържествено, ако не се лъжа, в джамията „Света София“ в Истанбул, някъде в началото на Втората световна война. Това е документирано… има свидетели… Дори проби от овъглените останки са били подложени на спектрален и химически анализ.
Адриан се вгледа в нея. Нещо не беше наред. Струваше му се, че е прекалено просто.
— Къде научи това?
