Това бяха храбреците на Италия. „Храбреците на Италия“ ги наричаше и синът му — но с присмеха на самодоволния, арогантен аристократ, който се грижи сериозно преди всичко за собствените си удоволствия… Не, това не беше съвсем вярно. Виторио се занимаваше сериозно и с „Фонтини-Кристи“, доколкото натискът на пазара отговаряше на собствените му планове. А той умееше да постига това. Използваше финансовата си мощ безмилостно, а опита си — този, който беше придобил от баща си — безскрупулно.
Телефонът иззвъня. Савароне се изкуши да вдигне слушалката, но не го направи. Беше в кабинета на сина си. Звънеше неговият телефон. Стана и отиде до вратата. Отвори я. Секретарката повтаряше някакво име:
— Господин Теска?
Савароне я прекъсна рязко:
— Алфредо Теска ли е?
Момичето кимна.
— Кажете му да не затваря. Искам да говоря с него.
Савароне се върна бързо при бюрото на сина си и вдигна слушалката. Алфредо Теска беше началник- цех в една от фабриките. И той беше в Съпротивата.
— Фонтини-Кристи — каза Савароне.
— Падроне! Радвам се, че сте вие! Това е вътрешен телефон и не се подслушва. Проверяваме го всеки ден.
— Положението е същото, само че събитията се ускоряват.
— Да, падроне. Стана нещо непредвидено. Дойде човек от Рим и иска да се срещне с някого от семейството ви.
— Къде?
— В къщата на река Олона.
— Кога?
— Колкото се може по-бързо.
Савароне погледна палтото и зелената филцова шапка, които беше хвърлил на креслото.
— Теска, спомняш ли си преди две години? Когато се срещнахме в онзи апартамент на площад „Дуомо“?
— Да, падроне. Скоро ще стане шест. Ще ви чакам.
Фонтини-Кристи затвори телефона и взе палтото и шапката си. Облече се и погледна часовника на ръката си. Беше пет и четиридесет и пет. Трябваше да почака малко. Да пресече празната площадка и да стигне до фабриката нямаше да му отнеме много време. Трябваше да влезе в постройката с най-голямата тълпа — когато дневната смяна си отиваше и идваше нощната.
Синът му се беше възползвал максимално от военната машина на Дуче. Заводите „Фонтини-Кристи“ работеха денонощно. Когато бащата укори сина си за това, той отговори:
— Ние не произвеждаме муниции. Нямаме такова оборудване, а то струва скъпо. Ние просто печелим, татко.
Синът му. Най-способният от всички тях, сякаш беше кух отвътре.
Очите на Савароне се спряха на фотографията в сребърна рамка върху бюрото. Самото й съществуване беше жестока шега, за която сам синът му си беше виновен. Лицето беше на млада жена, хубава в общоприетия смисъл, с дръзкото изражение на разглезено дете, останало непроменено и в зрелостта. Виторио беше женен за нея. Преди десет години.
Не беше добър брак. По-скоро беше индустриален съюз между две много богати фамилии и младоженката не го ценеше особено. Тя беше вечно нацупена, разглезена жена, чиито възгледи зависеха от вещите.
Умря при автомобилна катастрофа в Монте Карло, рано сутринта, след затварянето на казината. Виторио никога не говореше за онази сутрин. Тогава не той беше със съпругата си. Беше друг.
Синът му беше прекарал години с жена, която не можеше да понася и която беше превърнала живота му в ад, но въпреки това снимката й стоеше на бюрото му. Десет години след смъртта й. Савароне веднъж го попита защо.
— Това, че съм вдовец, вдъхва известен респект у околните.
Стана шест без седем минути. Трябваше да тръгва. Савароне излезе от кабинета и каза на секретарката:
— Моля ви, обадете се долу и помолете да закарат колата ми на западния портал. Кажете на шофьора ми, че имам среща на площад „Дуомо“.
— Да, господине… Желаете ли да оставите телефонен номер, където да ви потърси синът ви, ако се върне?
— Ще бъда в Кампо ди Фиори. Но без съмнение, когато се обади, вече ще съм заспал.
Савароне слезе със специалния асансьор на сина си и излезе от административната сграда. На тридесетина метра от него шофьорът му крачеше към лимузината, на чиято врата беше нарисуван гербът на Фонтини-Кристи. Двамата размениха погледи. Шофьорът едва забележимо кимна — знаеше какво трябва да направи. Беше от Съпротивата.
Савароне пресече площадката, усещайки, че хората го гледат. Това беше добре — точно както преди две години, когато тайната полиция на Дуче следеше всяка негова стъпка, за да открие една антифашистка група. Сирената на фабриката започна да вие. Свършваше работното време на дневната смяна и след миг дворът и коридорите щяха да се изпълнят с хора. През западния портал влизаше нощната смяна, която трябваше да заеме местата си в шест и петнадесет.
Изкачи се по стъпалата към входа за работниците и влезе в шумния, пълен с хора коридор. В суматохата свали палтото и шапката си. Теска стоеше до вратата, на половината разстояние от съблекалните. Беше висок, слаб и доста приличаше на Савароне. Пое палтото и шапката и му помогна да облече протрития му къс шлифер, от чийто джоб се показваше вестник. След това му подаде голям каскет. Не размениха нито дума в блъскащата ги тълпа, докато траеше размяната. Савароне помогна на Теска да облече палтото му от камилска вълна. С облекчение забеляза, че панталоните му са изгладени, а обувките — лъснати.
Началник-цехът тръгна с тълпата към изхода. Савароне го последва на десетина метра разстояние и спря на площадката пред постоянно отварящата се врата и се направи, че чете вестника.
Видя това, което искаше да види. Палтото от камилска вълна и тиролската шапка биеха на очи на фона на овехтелите дрехи на работниците. Двама души от другата страна на тълпата си подадоха знак и започнаха да си пробиват път през нея. Преследването започна. Савароне се промуши през потока работници до портала тъкмо навреме, за да види как голямата лимузина с герба на Фонтини-Кристи потегля по „Виа ди Семпионе“. Двамата агенти спряха на тротоара. Дойде сив фиат и те се качиха.
Фиатът тръгна след лимузината. Савароне зави на север и бързо закрачи към автобусната спирка на ъгъла.
Къщата на речния бряг беше много стара и някога, може би преди десетилетие, беше боядисана в бяло. Отвън изглеждаше занемарена, но стаите вътре бяха малки, подредени и чисти. В тях се работеше. Беше нещо като щаб на Съпротивата.
Савароне влезе в стаята, чиито прозорци гледаха към тъмните води на Олона, сега почернели от спускащия се мрак. От столовете с прави облегалки край масата станаха трима души и го поздравиха топло и с уважение. Двама от тях познаваше. Третият по всяка вероятност беше човекът от Рим.
— Телеграмата, която изпратихте тази сутрин — каза Савароне. — Какво означава?
— Значи сте я получили? — възкликна човекът от Рим с удивление. — Всички телеграми до Фонтини- Кристи се задържат в Милано. Затова и дойдох. Всякакви комуникации със заводите ви са прекъснати.
— Получих я в Кампо ди Фиори. Вероятно е минала през телеграфната станция във Варезе, не през Милано. — Савароне почувства известно облекчение, когато разбра, че синът му не е проявил своеволие. — Разполагате с някаква информация ли?
— Не с цялата информация, падроне — отговори човекът от Рим. — Но знаем достатъчно, за да сме сигурни, че положението е много сериозно. И няма време за губене. Военните изведнъж са се разтревожили заради Движението тук на Север. Генералите искат да го ликвидират. Смятат да компрометират семейството
