войната онова! Рим, да, Рим, не. Бенито, винаги! До гуша ми дойде! Гщаат затворен! Сейнт Мориц пълен с евреи, които замерят всички с пари. Монте Карло, пълен провал! Затварят казината! Всички казват това. Такава скука!
Шофьорът пусна дясната си ръка от волана и посегна към цепката на палтото на жената. Разтвори я и погали вътрешната страна на бедрото и също така умело, както държеше и кормилото. Тя простена от удоволствие, изпъна врат, опря устни в ухото му и пусна езика си напред.
— Ако продължиш с това, ще свършим във водата. Предполагам, че никак не е топла.
— Ти започна, Виторио!
— И ще престана — отговори той и улови отново кормилото. — Не бих могъл да си купя кола като тази доста дълго време. На днешно време танковете са всичко. Колко повече се печели от тях!
— Моля те! Не ми говори за война!
— Не, аз не говоря такива неща — засмя се Фонтини-Кристи. — Освен ако не искаш да преговаряш за някоя сделка от името на Рим. Мога да ти продам всичко, от транспортни ленти, до мотоциклети и униформи.
— Ти не произвеждаш униформи.
— Не, но притежавам компания, която произвежда.
— Забравих. Фонтини-Кристи притежават всичко на север от Парма и на запад от Падуа. Поне така казва мъжът ми. Със завист, предполагам.
— Мъжът ти, заспалият граф, не става за бизнесмен.
— Той не смята така.
Виторио Фонтини-Кристи се усмихна и натисна спирачката на дългия бял автомобил, за да вземе последния завой надолу към брега на езерото. Там, на нос Беладжио, се намираше елегантната вила „Ларио“, наречена така в чест на средновековния поет, живял някога край езерото. Тя беше място за почивка, известно с удивителната си красота и с това, че не всеки можеше да ходи там.
Когато елитът тръгваше на север, отсядаше във вила „Ларио“. За пропуск можеха да служат само парите и знатният произход. Персоналът беше любезен, готов да услужи и познаваше всички особености на клиентите си. Особено се внимаваше с датите на резервациите. Почти не се случваше някой съпруг, съпруга, любовник или любовница да чуят по телефона тихия, предупреждаващ глас, който ги съветва да изберат друга дата на пристигане. Или на заминаване.
Колата влезе в паркинга, покрит със сини плочи. Двама униформени служители веднага излязоха от отоплената будка и отвориха вратите от двете страни и се поклониха.
Този откъм Виторио каза:
— Добре дошли във вила „Ларио“, сеньор.
Никога не казваха:
— Благодаря. Нямаме багаж. Ще останем само днес. Проверете бензина и маслото. Монтьорът тук ли е?
— Да, господине.
— Нека да провери и центровката на колелата. Струва ми се, че много играят.
— Разбира се, господине.
Фонтини-Кристи слезе от колата. Беше висок над метър и осемдесет. Правата тъмнокестенява коса се спускаше над челото му. Чертите на лицето му бяха остри — почти като на баща му, — а очите, все още примижали от силното слънце, бяха едновременно пасивни и бдителни. Той отиде до предницата на колата, опипа разсеяно капачката на радиатора и се усмихна на спътницата си — графиня Д’Авенцо. Тръгнаха към каменните стъпала на входа на вила „Ларио“.
— Къде каза на слугите, че отиваш? — попита Фонтини-Кристи.
— В Тревилио. Ти си собственик на конюшня, който иска да ми продаде арабски кон.
— Напомни ми да ти купя.
— А ти? Какво каза на секретарката си?
— Нищо. Само братята ми могат да ме потърсят. Всички останали чакат търпеливо.
— Но не и братята ти. — Графиня Д’Авенцо се усмихна. — Това ми харесва. Братята на важния Виторио го преследват за бизнеса.
— Едва ли. Моите мили по-малки братя имат общо три жени и единадесет деца. Проблемите им вечно и завинаги са домашни. Понякога се чувствам като рефер. Това не е лошо. Имат с какво да се занимават и стоят настрана от работата.
Те спряха на терасата пред голямата стъклена врата, през която се влизаше във фоайето, и погледнаха назад към езерото и планините на отсрещния бряг.
— Красиво е, — каза графинята. — Запазил ли си стая?
— Апартамент. На покрива. Гледката е величествена.
— Чувала съм за него, но не съм била там.
— Малко хора са били.
— Предполагам, че го наемаш за цял месец?
— Не е необходимо — отговори Фонтини-Кристи и се обърна към вратата. — Виждаш ли, вила „Ларио“ по една случайност е моя.
Графиня Д’Авенцо се засмя и тръгна пред Виторио към фоайето.
— Ти се невъзможен, неморален човек — каза тя. — Забогатяваш за сметка на себеподобните си. Боже мой! Би могъл да шантажираш половин Италия!
— Само нашата Италия, скъпа.
— Това е достатъчно.
— Едва ли. Но досега не се е налагало да го правя, ако това успокоява съвестта ти. Тук съм само гост като всички останали. Почакай, моля те.
Виторио отиде до рецепцията. Човекът с официален костюм зад мраморния плот го поздрави:
— Колко се радвам, че идвате при нас, сеньор Фонтини-Кристи.
— Добре ли вървят нещата?
— Много добре. Ако искате, можете да…
— Не, не искам — прекъсна го Виторио. — Апартаментът ми е готов, предполагам?
— Разбира се, сеньор. Както пожелахте. Приготвяме и вечеря. Черен хайвер по ирански, студена патица, „Вьов Клико“ двадесет и осма година.
— И?
— Разбира се, има и цветя. Масажистът е готов да отмени всичките си други ангажименти…
— И?
— За графиня Д’Авенцо няма никакви усложнения — отговори служителят бързо. — Никой от нейния кръг не е тук.
— Благодаря.
Фонтини-Кристи се обърна, но го спря гласът на служителя:
— Сеньор…
— Да?
— Разбирам, че не желаете да ви безпокоят, освен в спешни случаи, но се обаждаха от кабинета ви.
— И казаха ли, че става дума за спешен случай?
— Казаха, че баща ви се мъчи да се свърже с вас.
— Това не е спешен случай. Това е Каприз.
— Струва ми се, че и ти би могъл да бъдеш онзи арабски кон, агънце! — каза графинята, легнала в пухеното легло до Виторио. Юрганът беше смъкнат надолу до голия й кръст. — Ти си чудесен. И толкова търпелив!
— Не колкото трябва, струва ми се — отвърна Фонтини-Кристи, облегна се на възглавницата и погледна жената. В ръката му димеше цигара.
— Не си достатъчно търпелив — съгласи се графинята и се обърна към него усмихната. — Защо не загасиш тази цигара?
