Знакът на близнаците

повече от добър за селскостопанска работа — още един камион, каращ животни, лашкащи се безпомощно в откритата, обкована с ламарина каросерия.

Виторио, както и шофьорът, беше облечен в мръсни, изпоцапани с втвърден тор и пот селски дрехи. Бяха го снабдили с мръсна и изпомачкана легитимация, в която беше написано името Алдо Равена — бивш редник в италианската армия. Невеж селянин, разговорите му с полицията трябваше да са прости, груби, може би малко враждебни.

Бяха тръгнали призори — на югозапад към Торино, след това на югоизток към Алба. Ако всичко минеше добре, трябваше да стигнат в Алба до вечерта.

В кафенето на главния площад на градчето трябваше да се свържат с англичаните — двама агенти, изпратени от MI6. Тяхна работа беше да преведат Фонтини-Кристи до брега на морето и през патрулите, охраняващи всеки километър от крайбрежието — от Генуа до Сан Ремо. Италиански войници и немска педантичност — така казаха на Виторио.

Този район в залива на Генуа се считаше за най-удобен за инфилтриране. С години оттам е минавал главният канал на корсиканските контрабандисти. И наистина корсиканската мафия смяташе този бряг и назъбените морски скали за свои. Наричаха го „мекия корем на Европа“ и познаваха всеки сантиметър наоколо.

За англичаните това беше достатъчно. Те плащаха на корсиканците, които предлагаха услугите си на този, който плаща най-добре. Сега щяха да помогнат на Лондон да измъкне Фонтини-Кристи през патрулите в открито море, където на север от Ролиано на корсиканския бряг щеше да го чака подводница на Кралските военноморски сили. В уреченото време тя трябваше да изплава на повърхността и да го прибере.

Виторио знаеше само толкова. Това му бяха казали парцаливите безумци, които той с презрение бе считал за деца, играещи си с огъня. Опърпаните глупаци с безумни погледи, сключили с нищо необяснимо споразумение с баща му и други подобни на него, сега спасиха живота му. Спасяваха живота му. Изпосталели селски грубияни, които имаха пряка връзка е далечните англичани… Далечни, но не чак толкова. Бяха в Алба.

Как? Защо? Какво, дявол да го вземе, бяха решили да правят? Ами тези, на чието съществувание почти не беше обръщал внимание, с които през живота си не беше разговарял, освен за да им заповядва и за да им демонстрира, че пет пари не дава за тях, те какво правеха? И защо? Той не беше техен приятел. Наистина, може би не им беше и враг, но в никакъв случай не беше приятел.

Тези въпроси плашеха Виторио Фонтини-Кристи. Пред очите му се беше разиграл кошмар — осветената в бяла светлина смърт — и той не можеше да осъзнае собственото си оцеляване.

Бяха на около осем мили от Алба, на един криволичещ междуселски път, успореден на главното шосе от Торино. Шофьорът беше уморен. Очите му бяха кръвясали от дългото шофиране под лъчите на яркото слънце и сега сенките на ранното здрачаване явно му създаваха допълнителни трудности. Гърбът му очевидно беше схванат от непрекъснатото напрежение. Освен няколкото пъти, колкото да заредят гориво, изобщо не беше слизал от седалката. Времето беше всичко.

— Дай да покарам аз.

— Почти пристигнахме, господине. Не познавате този път, а аз го зная. Ще влезем в Алба от изток, по „Виа Канели“. В началото на града може да има патрули. Помнете какво трябва да говорите.

— Трябва да говоря колкото се може по-малко, струва ми се.

Камионът се включи в слабото движение по „Виа Канели“ и продължи нататък с постоянна скорост. Както бе предположил шофьорът, в началото на града видяха двама войници.

Имаше поне десетина причини да спрат камиона, което и стана. Отбиха вляво върху прашния банкет и зачакаха. Към прозореца на шофьора се приближи един сержант, а от другата страна, съвсем недвусмислено, застана войник.

— Откъде сте? — попита сержантът.

— От една ферма на юг от Бавено — отговори шофьорът.

— Дълъг път за толкова малко стока — забеляза сержантът. — Карате само пет кози.

— За разплод са. Това са по-добри животни, отколкото изглеждат. Десет хиляди лири за мъжките, осем — за женските.

Сержантът вдигна вежди. Проговори, без да се усмихва:

— Нямаш вид на толкова богат, селяко. Документите.

Шофьорът бръкна в задния си джоб и извади протрит портфейл. Измъкна от него личната си карта и я подаде на военния.

— Тук пише, че си от Варало.

— Така е. От Варало съм родом, а работя в Бавено.

— Южно от Бавено — поправи го сержантът ледено и се обърна към Виторио: — Ти. Документите!

Фонтини-Кристи бръкна във вътрешния джоб на куртката си, плъзна длан покрай дръжката на пистолета и извади картата. Подаде я на шофьора, а той — на сержанта.

— Бил си в Африка?

— Да, господин сержант — отговори Виторио троснато.

— В кой корпус?

Фонтини-Кристи замълча. Нямаше подготвен отговор. Умът му заработи трескаво да си спомни някакъв номер, някакво име, нещо, дочуто от новините по радиото.

— Седми — каза той.

— Аха.

Сержантът върна картата му; Виторио въздъхна. Но облекчението му беше краткотрайно. Войникът протегна ръка, натисна дръжката и рязко отвори вратата.

— Слизайте! И двамата!

— Какво? Защо? — възпротиви се шофьорът със силен хленч. — Трябва да закарам стоката до мръкнало! Няма никакво време!

— Слизай!

Сержантът бе извадил армейския пистолет от кожения кобур и го беше насочил към тях.

— Измъкни го навън! — излая сержантът на редника от другата страна. — Не го изпускай!

Виторио погледна шофьора. Той му каза с очи да прави каквото искат от него. Но да бъде нащрек, да бъде готов да действа. Това също прочете в погледа на спътника си.

Когато двамата слязоха, сержантът изкомандва да вървят към караулното, което се намираше до един телефонен стълб. От разпределителната кутия се спускаше кабел, който влизаше в малката дъсчена будка през един отвор на покрива; тясната врата беше — отворена.

С настъпването на вечерта движението по „Виа Канели“ леко се усили или поне на Виторио се стори така. Минаваха преди всичко коли, но имаше и камиони, не много различни от този, с който бяха те. Няколко шофьори забележимо намалиха скоростта, когато видяха двамата военни, които с извадени оръжия водеха двама цивилни към караулното. След това отново ускоряваха — гледаха да се махнат колкото се може по- бързо.

— Нямате право да ни спирате! — извика шофьорът. — Не сме направили нищо незаконно. Не е престъпление да печелиш хляба си!

— Престъпление е да даваш невярна информация, селяко.

— Не сме казали нищо невярно! Ние сме работници от Бавено и Бог ми е свидетел, че казвам истината!

— Внимавай какво говориш — каза сержантът със сарказъм. — Можем към обвиненията да добавим и светотатство. Влизайте вътре!

Отвътре будката изглеждаше дори по-малка, отколкото отвън. Беше може би около метър и половина на два. Четиримата едва се побраха. По очите на шофьора Виторио разбра, че теснотата е предимство за тях.

— Претърси ги! — нареди сержантът. Редникът опря карабината си на стената. Тогава шофьорът направи нещо неочаквано. Той вдигна отбранително ръце нагоре и стисна куртката на гърдите си в знак на неподчинение. Но не беше въоръжен. Виторио знаеше, че е така.

— Искате да ме оберете! — извика шофьорът по-силно, отколкото беше необходимо и думите отекнаха в дървените стени. — Войници да крадат!