Той им даде знак и двама от тях тръгнаха след него, а той хукна към площада и изчезналия в тълпата очевидец.
— Този до колата — каза Ябълката. — Той е шофьорът. Хайде!
Следващите мигове се сляха в едно. Виторио последва двамата англичани до пряката. Шофьорът на таксито беше седнал зад волана. Ябълката се приближи до колата, отвори вратата и без да каже дума, вдигна пистолета си. Чу се приглушен звук. Мъжът се килна напред, Ябълката го изблъска на съседната седалка и се качи. Другият нареди на Виторио:
— Качвайте се отзад. Бързо!
Ябълката запали мотора. Таксито беше старо и очукано, но двигателят беше нов и мощен. „Ламборджини — помисли си Виторио, — монтиран в купе от фиат.“
Колата потегли, зави вдясно и набра скорост по „Виа Лигата“. Ябълката се обърна и заговори на колегата си през рамо:
— Виж какво има в жабката. Тази таратайка е на доста важно ведомство. Би могла да спечели и автомобилно състезание.
Крушата се протегна напред през облегалката и трупа на италианеца. Отвори капака на жабката и извади всички книжа. Когато се оттласна, за да се върне назад, колата сви рязко — Ябълката беше задминал два автомобила. Тялото на застреляния италианец се залюля и падна върху ръката на Крушата. Той улови безжизнения врат и блъсна трупа обратно в ъгъла.
Виторио гледаше всичко това отвратен и неразбиращ.
Зад тях, във фонтана на централния площад, плуваше трупът на едрия корсиканец, а от кървавата риза на гърба му стърчеше нож. Тук, на предната седалка на бързащата полицейска кола без отличителни знаци, имаше още един труп, пронизан от куршум. На няколко километра, в малката караулка на „Виа Канели“, имаше още двама мъртъвци, убити от комуниста, който беше спасил живота му. Кошмарът продължаваше и той имаше чувството, че ще полудее. Задържа дъха си, като отчаяно се мъчеше да намери нещо рационално, нещо здраво, за което да се хване.
— Я виж! — извика Крушата, докато гледаше един документ от дебела хартия на слабата светлина. — Едно на нула за нас.
— Някакъв вътрешен пропуск, предполагам — каза Ябълката и намали скоростта, за да навлезе в широк завой.
— Точно така. Бричката е зачислена към ufficiale segreto! Този отдел има пряк достъп до самия Мусолини!
— Очаквах нещо подобно — съгласи се Ябълката и кимна. — Моторът й е истинско чудо.
— „Ламборджини“ е — каза Виторио тихо.
— Какво? — Ябълката повиши глас, за да надвика рева на мотора. Вече се движеха по прав път и наближаваха края на Алба.
— Казах, че е „Ламборджини“.
— Да — отговори Ябълката, който очевидно не беше чувал за тази марка. — Продължавайте да измисляте такива неща. Италиански, искам да кажа. Ще имаме нужда от думите ви, докато стигнем до морето.
Крушата се обърна към Фонтини-Кристи. Приятното лице на англичанина едва се виждаше в мрака. Заговори тихо, но напрежението в гласа му личеше ясно:
— Сигурен съм, че всичко това ви се струва много странно и неприятно. Но този болшевик беше прав. Помъчете се да запомните каквото можете. Трудното в нашата работа не е в това, че се налага да правиш такива неща. По-трудно е да свикнеш с тях, ако разбирате какво искам да кажа. Да приемеш факта, че всичко това е истина, ето какво е трудното. Случвало ни се е и преди, непрекъснато ни се случва, това е истината. Донякъде е отвратително, но все някой трябва да го прави, това ни говорят непрекъснато. А аз ще ви кажа следното — това е една първокласна практическа тренировка. Съгласен ли сте?
— Да — каза Виторио тихо и се обърна напред, хипнотизиран от осветения от фаровете път пред тях. Мисълта му замръзна на въпроса, който не можеше да избегне.
Тренировка за какво?
5.
ЧЕЛЕ ЛИГУРЕ, ИТАЛИЯ
Това бяха два часа на безумие. Отбиха от главния път и занесоха тялото на мъртвия шофьор на таксито сред полето, като преди това го съблякоха, за да не може да бъде идентифициран.
Върнаха се на шосето и подкараха бързо на юг към Савона. Пътните патрули бяха подобни на онзи на „Виа Канели“ — малки караулки, обикновено до телефонна кабина, пред които стояха по двама войници. Имаше общо четири поста. През три от тях минаха без усложнения. Официалният документ, напечатан на дебела хартия, според който колата беше собственост на ufficiale segreto, вършеше добра работа — гледаха го с респект, дори със страх. Навсякъде говореше Фонтини-Кристи.
— Доста бързо схващате — отбеляза Ябълката от предната седалка и поклати изненадано глава. — И бяхте прав, че е по-добре да седнете отзад. Сваляте стъклото като някой принц от Пенджаб.
Фаровете осветиха пътепоказателната табела:
Виторио позна името. Това беше един от средните по големина градове, които заобикаляха залива на Генуа. Спомняше си името отпреди десет години, когато с жена си минаха оттук на път за Монте Карло — последното им съвместно пътуване, завършило със смърт. В катастрофирала кола, нощем.
— Морето е на около петнадесет километра оттук, струва ми се — каза неуверено Ябълката, прекъсвайки мислите на Виторио.
— По-малко — поправи го той. — Осем.
— Познавате ли този район? — попита Крушата.
— Ходил съм няколко пъти до Ферат и Вилфранш. —
— А тогава знаете ли за някакъв пряк черен път за Челе Лигуре, който тръгва на север от Савона? През някакви възвишения, доколкото разбрах.
— Не. Тук навсякъде има възвишения… Но знам къде е Челе Лигуре. На самия бряг, малко след Албисола. Там ли трябва да отидем?
— Да — отвърна Ябълката. — Там трябва да стане резервната ни среща с корсиканците. Ако се случи нещо непредвидено, трябва да отидем в Челе Лигуре и да намерим някакъв рибарски кей в южния край на града. Трябва да има зелен ветропоказател.
— Е, нещо със сигурност се случи — намеси се Крушата. — Сега един корсиканец обикаля Алба и се чуди къде сме.
На стотина метра пред тях в светлината на фаровете те забелязаха двама военни, застанали на средата на платното. Единият държеше автомата си отпред на гърдите, а другият беше вдигнал ръка, за да ги спре. Ябълката намали скоростта и мощният мотор забоботи на празни обороти.
— Изиграйте ролята си — каза той на Виторио. — Бъдете колкото се може по-арогантен.
Англичанинът спря колата на средата на шосето — знак, че хората в нея не очакват да имат проблеми и затова няма нужда да отбиват на банкета.
Единият от военните беше офицер, лейтенант, а другият — ефрейтор. Офицерът се приближи до отвореното стъкло откъм Ябълката и отдаде елегантно чест на цивилните хора с неугледен външен вид.
„Прекалено елегантно“ — помисли си Виторио.
— Документите, ако обичате, сеньор.
Твърде учтиво.
