Ябълката подаде официалния документ и посочи задната седалка. Беше ред на Виторио.
— От генуезкия гарнизон сме. Имаме работа в Савона и бързаме. Вие свършихте работата си. Сега незабавно ни пуснете да минем.
— Моите извинения, сеньор. — Офицерът пое документа от ръката на Ябълката и се вгледа в него. Той го прегъна леко и очите му се плъзнаха надолу по редовете на слабата светлина. Добави учтиво:
— Длъжен съм да проверя документите ви за самоличност. По това време има много малко движение и трябва да проверяваме всички коли.
Изведнъж Фонтини-Кристи удари ядосано с длан облегалката на предната седалка.
— Не знаете какво правите! Не се лъжете от външния ни вид! Тръгнали сме за Савона по специална задача и вече закъсняваме!
— Разбирам. Е, трябва да прочета това…
„Но не го чете“ — помисли си Виторио. Когато светлината е слаба, човек не би сгънал листа към себе си, а обратно — за да вижда по-добре. Офицерът се мъчеше да печели време. Ефрейторът беше застанал пред предния десен калник на фиата. Автоматът все още беше на гърдите му, но сега лявата му ръка беше по- ниско, към дръжката и спусъка. Всеки ловец би разпознал стойката — беше готов за стрелба.
Фонтини-Кристи се облегна и започна да ругае:
— Искам да знам името ви и името на началника ви!
На предната седалка Ябълката се бе преместил малко вдясно и се мъчеше да погледне в огледалото за обратно виждане, без да го забележат, но това беше невъзможно. В престорения си гняв Фонтини-Кристи нямаше такъв проблем. Той протегна ръка напред покрай раменете на Крушата, сякаш раздразнението му беше стигнало своите граници.
— Може би не ме чухте, лейтенант! Името ви и името на началника ви!
В огледалото я видя. Далече зад тях, толкова далече, че не се виждаше ясно. Задното стъкло също намаляваше видимостта. Кола, спряла на банкета… От предните врати излязоха двама мъже, едва видими, с бавни движения.
— …Марчети, сеньор. Моят началник се казва полковник Балбо. От генуезкия гарнизон, сеньор.
Виторио срещна погледа на Ябълката в огледалото, кимна леко и бавно се обърна назад, към задното стъкло. В същото време леко докосна с ръка в тъмното рамото на Крушата. Агентът разбра.
Без предупреждение, Виторио отвори рязко вратата. Ефрейторът рязко насочи автомата.
— Махнете това нещо, ефрейторе. Тъй като вашият офицер е решил да губи времето ми, поне ще се възползвам от това. Аз съм майор Алдо Равена от тайните служби в Рим. Ще направя проверка на поста ви. Освен това смятам да се облекча.
— Сеньор! — извика лейтенантът от другата страна на колата.
— На мен ли говорите? — попита арогантно Фонтини-Кристи.
— Извинете, господин майор… — Офицерът не можа да се сдържи. Той погледна крадешком вдясно, зад тях. — В караулното няма тоалетна.
— Предполагам, че не се стискате по цял ден. На полето наоколо е неудобно. Може би в Рим ще решат да осигурят тоалетни. Ще трябва да се погрижа.
Виторио бързо се приближи до вратата на малката къщичка — беше отворена. Както и очакваше, ефрейторът го последва. Той влезе бързо вътре. В момента, в който влезе и ефрейторът, той рязко се обърна и заби дръжката на пистолета си в зъбите му. След това заби цевта във врата му, а с лявата си ръка хвана автомата.
— Ако гъкнеш, ще трябва да те убия! — прошепна Виторио. — Не искам да правя това.
Очите на ефрейтора се разшириха от ужас — не беше героична натура. Фонтини-Кристи взе оръжието му и отчетливо му каза какво да прави:
— Извикай офицера. Кажи му, че се обаждам по телефона и не знаеш какво да правиш. Кажи му, че се обаждам в гарнизона и търся полковник Балбо. Веднага!
Ефрейторът извика каквото му каза, издавайки объркването и страха си. В отговора на лейтенанта също се четеше страх. Може би беше направил ужасна грешка?
— Аз изпълнявам заповеди! Получих нареждане от Алба!
— Кажи му, че полковник Балбо ще разговаря с мен. Веднага!
Ефрейторът се подчини. Виторио чу стъпките на лейтенанта, който тичаше към караулното.
— Ако искаш да живееш, лейтенант, свали пистолета, само откопчай колана и застани до ефрейтора край стената.
Лейтенантът се вцепени. Челюстта му увисна, устните му се разтвориха от страх. Фонтини-Кристи заби цевта на автомата в корема му и го бутна. Обърканият офицер се сепна, пое дъх и се подчини. Виторио извика навън на английски:
— Обезоръжих ги. Не знам какво да правя.
Полушепотът на Крушата долетя почти веднага:
— Не знае какво да прави? Истински сладур! Изпратете офицера отново навън. Кажете му, че го държим под прицел. Веднага да застане както беше до прозореца на колата. След това ние знаем какво да правим.
Фонтини-Кристи предаде нареждането. Офицерът, подканен от оръжието на Виторио, бързо излезе навън, заобиколи предницата и застана до прозореца на шофьора.
След още десет секунди се чуха виковете му:
— А, вие сте от Алба! Колата не е тази. Станала е грешка!
След миг отговориха други гласове. Силни и ядосани.
— Какво става тук? Кои са тези?
Виторио видя от мрака да излизат две фигури. Бяха военни и на коланите им имаше кобури. Лейтенантът отговори:
— Тайни агенти от Генуа. И те търсят изчезналата кола.
— Дявол да го вземе! Колко има?
Изведнъж офицерът приклекна и се спусна към предницата на колата.
—
Чуха се приглушените изстрели на англичаните. Крушата изскочи от дясната задна врата, прикри се зад колата и продължи да стреля по приближаващите военни. Отекна изстрел от карабина — куршумът, изстрелян напосоки от умиращ човек, рикошира от асфалта на пътя. Лейтенантът от пътния патрул скочи на крака и хукна към тъмнината на отсрещната страна на шосето. Ябълката стреля. Цевта на пистолета му проблесна три пъти. Лейтенантът извика, изви гръб назад и се строполи на банкета край платното.
—
Устните на ефрейтора затрепериха, очите му се навлажниха. Беше чул приглушените изстрели, виковете, беше разбрал нареждането.
— Не — отговори Виторио.
— Дявол да го вземе! — изрева Ябълката. — Направете каквото ви казвам! Отговарям за вас и трябва да изпълнявате заповедите ми! Нямаме време за губене и не можем да си позволим никакви рискове!
— Грешите! Ще изгубим много повече време и ще се изложим на по-голяма опасност, ако не намерим пътя за Челе Лигуре. Този войник сигурно го знае!
Знаеше го. Колата караше Виторио, а ефрейторът седеше до него на предната седалка. Фонтини-Кристи познаваше района. Ако възникнеше неприятност, би успял да се справи. Беше го доказал.
— Успокой се — каза Виторио на уплашения ефрейтор на италиански. — Помогни ни и всичко ще бъде наред.
— А какво ще стане с мен? Ще ме обвинят, че съм напуснал поста си!
— Глупости! Ще кажеш, че сме те взели за заложник и сме те принудили да дойдеш с нас. Не си имал друг избор.
В десет и четиридесет влязоха в Челе Лигуре. Улиците на рибарското селище бяха пусти. Повечето от жителите му ставаха в четири сутринта. Десет вечерта за тях беше късно. Фонтини-Кристи спря колата на пясъчния паркинг зад открития рибен пазар, който се намираше на широката крайбрежна улица. Оттатък
