Знакът на близнаците

Агентът хвърли кибритената клечка, пое дълбоко дима от цигарата и бързо закрачи към фонтана. Когато стигна на няколко крачки от него, за изумление на Виторио той изчезна без следа. Скри се в тълпата.

— В доста добра форма е, нали? — каза Крушата.

— Къде изчезна? Не мога да го различа.

— Така и трябва. Много полезно е да можеш да изчезваш. Ако светлината е подходяща, разбира се. — Той сви рамене. — Хайде, елате. Вървете до мен и говорете. Жестикулирайте. Вие италианците размахвате ръце като луди.

Виторио се усмихна на забележката на англичанина. Когато тръгнаха обаче, той си даде сметка, че агентът е прав — навсякъде около себе си чуваше високи възклицания и виждаше разпалени ръкомахания. Този човек добре познаваше италианците. Продължи да крачи до него, възхитен от решителността му. Изведнъж Крушата сграбчи Виторио за ръкава и го дръпна към едно току-що освободено място на бордюра около фонтана. Фонтини-Кристи се стресна. Мислеше, че целта им е да стигнат колкото се може по-бързо и по-незабелязано до „Виа Лигата“.

След това разбра. Опитният, професионален поглед на агента беше доловил това, което той не беше забелязал — сигнала.

Виторио седна вдясно от англичанина и наведе глава. Първото нещо, върху което се спря погледът му, беше чифт износени обувки, изцапани с оранжева боя. Един чифт обувки — неподвижни сред движещите се сенки на тълпата. Виторио вдигна глава и замръзна. Шофьорът на камиона държеше през рамо едрото тяло на корсиканеца, сякаш подкрепяше прекалил с алкохола приятел. Само че корсиканецът не беше препил. Главата му беше отпусната надолу, а очите му — широко отворени, втренчени в движещия се мрак. Мъртъв.

Виторио изправи гръб, хипнотизиран от гледката. Гъста, тъмночервена кръв се просмукваше в ризата на гърба на корсиканеца и се стичаше долу на каменната настилка край фонтана, капеше в локвите мръсна йода и образуваше кръгове, в които трептяха отраженията на уличните лампи.

Ръката на комуниста стискаше ризата — там, където беше напоена с кръв. Кокалчетата на ръката и китката му бяха кървави, в дланта му имаше нож.

Фонтини-Кристи се опита да овладее шока.

— Надявах се да спрете тук — каза шофьорът на англичанина.

— Можеше и да не спрем — отговори той. — Ако тази двойка не беше освободила мястото… — Той посочи бордюра, на който седяха с Виторио. — Предполагам, че са ваши хора.

— Не са. Когато приближихте, аз им казах, че приятелят ми иска да повърне. Устроили са капан, разбира се. Нещо като рибарска мрежа. Хвърлили са я, без да знаят какво ще се улови. Снощи са научили сигнала и сега наоколо дебнат десетина провокатори.

— Ще уведомим корсиканците.

— Няма да има голяма полза. И без това знакът се сменя утре.

— Значи клопката е в таксито?

— Не. Не поемат никакви рискове. То е само примамка и трябва да закара рибата в мрежата. Единствено шофьорът знае къде е тя. Той е старши офицер.

— Наоколо трябва да има и други — каза Крушата и сложи ръка на устата си замислено.

— Разбира се.

— Но кои са?

— Има начин да разберем. Къде е Ябълката?

— На „Виа Лигата“. Искахме да се разделим в случай, че възникнат неприятности.

— Отидете при него. Сега-засега няма неприятности.

— Виждам…

— Мили Боже! — възкликна Виторио сподавено, неспособен повече да мълчи. — Държите мъртвец насред площада и дърдорите като жени!

— Трябва да си кажем някои неща, сеньор. Мълчете и слушайте.

Комунистът отново погледна англичанина, който пък изобщо не беше обърнал внимание на избухването на Виторио.

— Ще изчакам две минути, за да намерите Ябълката. След това ще пусна този приятел в езерото и ще побягна демонстративно. Ножът ще се вижда. Ще настъпи суматоха. Сам ще започна да викам. Ще продължи достатъчно време.

— А ние ще гледаме какво прави таксито.

— Да. Вижте кой с кого ще разговаря, кой ще дойде да види какво става.

— След това ще вземем скапаното такси и ще изчезнем — добави агентът решително. — Хубаво представление. Ще се радвам да работим отново заедно.

Англичанинът стана. Виторио усети ръката му върху лакътя си и също стана.

— А вие — каза комунистът, все още подкрепящ едрото, отпуснато тяло на корсиканеца в движещия се, изпълнен със сенки здрач, и погледна Виторио — запомнете едно. Понякога е най-безопасно да разговаряш, когато си сред много хора. Да забележиш нож в тълпата е най-трудно. Запомнете това.

Виторио погледна мъжа пред себе си, без да е сигурен дали в гласа му има подигравка или не.

— Ще запомня — каза той.

Те бързо тръгнаха по „Виа Лигата“. Ябълката беше на отсрещната страна и бавно крачеше към пряката, на която корсиканецът беше казал, че ще ги чака таксито. Тук уличните лампи светеха по-слабо, отколкото на площада.

— Сега забързайте — каза Крушата на английски. — Ето го. Правете по-големи крачки, но не тичайте.

— Не трябва ли да отидем при него? — попита Виторио.

— Не. Двама сме и ще направим впечатление, ако пресечем улицата… Така, сега спрете тук.

Крушата извади от джоба си цигара и кутия кибрит. Запали клечка и я хвърли в момента, в който се разгоря, сякаш беше изгорила пръстите му, и веднага след това запали още една, която поднесе към цигарата в устата си.

След по-малко от минута, покрай стената на сградата до тях се приближи Ябълката. Крушата му обясни плана на комуниста и тримата мълчаливо продължиха нататък по тротоара срещу началото на пряката. Оттатък, на около десет метра от ъгъла, в слабата светлина на уличното осветление, видяха спрялото такси.

— Нима не е съвпадение — каза Ябълката и вдигна крак на един нисък перваз на сградата, за да оправи чорапа си. — Улицата е без изход.

— Войниците трябва да са някъде наблизо. Сложил ли си заглушителя? Аз не съм.

— Сложи го.

Крушата влезе в един вход и извади от вътрешния си джоб автоматичен пистолет и продълговат цилиндър с дупки отстрани. След това го завинти върху цевта. Прибра отново оръжието точно когато откъм площада се чуха виковете.

Отначало бяха малко, почти неразличими, но след миг достигнаха кресчендо.

— Polizia! A quale punto polizia! Assassinio! Omicido!

От площада се разбягаха жени и деца. Последваха ги мъжете, които крещяха какво се е случило. Сред писъците се откроиха думите: „Uomo con arancia scarpe“ — човек с оранжеви обувки. Комунистът беше свършил работата си добре.

След това го видяха сред тълпата и как хуква по улицата. Спря на около пет метра от Фонтини-Кристи и двамата англичани и изрева с цяло гърло:

— Видях го! Видях ги! Бях до него! Този с изцапаните обувки… наръгаха го с нож в гърба!

От един тъмен вход излезе човек и се втурна към викащия.

— Ей, ела тук!

— Какво?

— Аз съм от полицията. Какво видя?

— Полицията? Слава Богу! Елате с мен. Двама бяха! Видях ги! С пуловери!

Преди агентът да успее да реагира, комунистът побягна отново към площада и влезе в тълпата. Полицаят се поколеба, след това погледна към тъмната пряка. Малко пред таксито разговаряха трима души.