бяха кейовете.
— Къде са постовете? — попита Ябълката. — Къде се сменят?
Ефрейторът изглеждаше объркан. Виторио обясни:
— Когато даваш караул тук, на пристанището, къде става смяната на караула?
— А, разбирам. — Ефрейторът изглеждаше успокоен. Явно се опитваше да помогне. — Не, не тук. По- нагоре. Не, искам да кажа, по-надолу.
— Дяволите да те вземат! — Ябълката се наведе напред ат задната седалка и сграбчи италианеца за косата.
— Нищо няма да постигнеш така — каза Виторио на английски. — Този човек е уплашен.
— И аз съм уплашен — извика агентът. — Трябва да намерим кея със зеления ветропоказател и лодката! Не знаем какво се е случило зад нас, а пред нас има войници с оръжие. Един изстрел, и целият район ще бъде вдигнат по тревога. И нямаме никаква представа какво е било съобщено по радиото на катерите от крайбрежната охрана. Дяволски съм уплашен, наистина!
— Спомням си — извика ефрейторът. — Наляво. Нагоре по крайбрежната улица и наляво! Там спират камионите, ние слизаме, отиваме на кейовете и чакаме да дойдат старите часови. Вземаме лостовия дневник и ги сменяме.
— Къде? Коя улица, ефрейтор? — попита Крушата настойчиво.
— Следващата пряка. Сигурен съм.
— Тя е на около сто метра, нали? — каза Крушата и погледна Фонтини-Кристи. — Долната пряка също е на стотина метра.
— Какво имаш предвид? — Ябълката беше пуснал косата на ефрейтора, но ръцете му все още стояха заплашително върху облегалката зад гърба му.
— Същото, каквото и ти — отговори Крушата. — Ще неутрализираме часовия по средата. Така е по- малко вероятно да ни видят. След това ще отидем до кея със зеления ветропоказател, където, надявам се, ще се появят един или двама корсиканци.
Те се спуснаха по една малка уличка, която водеше надолу към пристанищния комплекс. Миризмата на риба и ритмичното поскърцване на стотина лодки изпълваха тъмнината. Навсякъде имаше окачени рибарски мрежи. Оттатък дъсчения кей се чуваше плискането на вълните. Няколко фенера се люлееха, окачени на въжета над палубите. Акордеон свиреше проста мелодийка някъде в далечината.
Виторио и Крушата тръгнаха небрежно по кея, ограден с парапет от тръби. Мокрите дъски заглушаваха стъпките им. Ябълката и ефрейторът останаха в сянката.
— Виждаш ли постовия? — попита тихо Фонтини-Кристи.
— Не, но го чувам — отговори агентът. — Ходи и чука по тръбата. Слушай!
Виторио се ослуша и долови лекото почукване на метала сред скърцането на лодките. Беше много тихо, но го чу — несъзнателно действие на отегчен човек, изпълняван} отегчителна задача.
На двадесетина метра нататък по кея, в светлината на една лампа, се появи фигурата на войника. Карабината му висеше на лявата му ръка почти до земята, а дясната машинално почукваше по парапета.
— Когато приближи, му поискай цигара — прошепна Крушата. — Ще се правим на пияни.
Постовият приближи. В момента, в който ги видя, той вдигна карабината и изщрака със затвора.
— Стой! Кой там?
— Двама рибари без цигари — отговори Виторио, като произнасяше думите неясно. — Бъди добро момче и ни дай две цигари. Може и една, ще си я разделим.
— Вие сте пияни — каза войникът. — Има полицейски час. Как попаднахте тук? Цял ден съобщават по високоговорителите!
— Бяхме с две курви в Албисола — обясни Виторио, залитна и се улови за металния парапет. — Цял ден сме слушали само грамофонни плочи и скърцане на легла.
— Много приятно — изфъфли Крушата.
Постовият поклати глава неодобрително. Той свали карабината, приближи още повече и бръкна в джоба си, за да извади пакета с цигари. — Тук сте по-лоши и от неаполитанците! Служил съм в Неапол.
Виторио видя Ябълката да излиза от сянката зад войника. Беше накарал ефрейтора да легне на земята; нямаше да мръдне. Ябълката държеше в ръце парче жица.
Преди Виторио да разбере какво става, Ябълката изскочи на кея с протегнати напред ръце. С едно светкавично движение той уви жицата около врата на войника, подпря коляно в кръста му и дръпна с всички сили. Войникът се изви като дъга назад и се свлече.
Чу се само едно ужасно изпускане на въздух и след това мекото тупване на тялото върху мокрите дъски. Крушата хукна към ефрейтора и опря пистолета си в слепоочието му.
— Нито звук, ясно ли е? — Гласът му не оставяше никакво място за спорове. Войникът се изправи бавно.
Фонтини-Кристи погледна трупа на часовия, проснат върху дъските. После съжали. Вратът му беше почти наполовина прерязан и от раната се стичаше тъмночервена струйка кръв. Ябълката претърколи тялото под парапета и то падна във водата с мек плясък. Крушата вдигна карабината и каза на английски:
— Да тръгваме. Оттук.
— Хайде, ела — каза Виторио и хвана треперещия ефрейтор за лакътя. — Нямаш избор.
Зеленият ветропоказател не помръдваше. Не се усещаше никакъв вятър. На този кей нямаше много лодки. Той изглеждаше по-дълъг от останалите. Четиримата слязоха по стълбите — най-напред вървяха двамата англичани с ръце в джобовете. Очевидно се колебаеха. Виторио виждаше, че са разтревожени.
Изведнъж, без предупреждение и напълно безшумно, от двете им страни се появиха хора с извадени оръжия. Стояха на палубите на лодките — петима или шестима, облечени като рибари.
— Ти ли си Джордж Пети? — попита най-близкият мъж грубо.
— Слава Богу! — каза Крушата с облекчение. — Доста проблеми имахме, докато стигнем дотук.
Когато чуха, че говори на английски, хората прибраха оръжията в кобурите и джобовете си и се скупчиха около тях. Няколко заговориха едновременно.
Говореха на корсикански.
Единият от тях, явно водачът, се обърна към Ябълката:
— Отидете на края на кея. Там чака най-бързият рибарски кораб в цяла Бастия. Ние ще се погрижим за войника. Няма да го намерят цял месец.
— Не! — Фонтини-Кристи застана между двамата и се обърна към Крушата: — Обещахме му да не го закачаме, ако ни помогне.
Отговори Ябълката, без да се мъчи да скрие раздразнението си:
— Слушайте, няма съмнение, че помогнахте много, но не вие командвате тук. Качвайте се на проклетата гемия!
— Няма да се кача, докато не видя, че този войник е в безопасност. Върни се обратно — каза той на ефрейтора. — Когато стигнеш до най-близкия проход към крайбрежната улица, запали клечка кибрит.
— Ами ако кажа „не“? — Ябълката още държеше куртката на войника.
— Тогава оставам тук.
— Дявол да го вземе! — Ябълката пусна дрехата му.
— Изпрати някой с него, докъдето трябва, за да го пуснат хората ви — каза Виторио на корсиканеца.
Той се изплю на дъските.
Ефрейторът хукна с всички сили към началото на пристана. Фонтини-Кристи погледна двамата англичани и добави:
— Съжалявам. Стига толкова убийства.
— Вие сте проклет глупак! — просъска Ябълката.
— Бързо! — каза водачът на корсиканците. — Трябва да тръгваме. Отвъд вълнолома морето е бурно. А вие сте луди!
Стигнаха до края на пристана и един по един скочиха на палубата на голяма гемия. Двама корсиканци останаха на пристана и отвързаха дебелите, напоени със смазка въжета, а навъсеният капитан запали
