на купчини по кръстовищата. Бяха се превърнали в символ. Оттатък Ламанша Адолф Хитлер се заканваше да изравни Англия със земята. Безмълвно англичаните бяха повярвали в тази заплаха и също така безмълвно се готвеха да я посрещнат.
Виторио беше пристигнал на летище Лейкънхийт късно предната нощ — призори на първия ден от новото десетилетие. Бяха го докарали от Майорка със самолет без отличителни знаци и започнаха процедурите по потвърждаването на самоличността му във военноморското министерство. Сега, след като беше в безопасност в страната, гласовете изведнъж бяха станали спокойни и изпълнени със съчувствие — би ли желал да си почине след тежкото пътуване? Може би хотел „Савой“. Знаело се, че когато са идвали в Лондон, Фонтини-Кристи винаги са отсядали в него. Ще е удобно ли да уговорят среща за утре, в четиринадесет часа? В Адмиралтейството, Разузнавателен отдел, Пети сектор? Операции в чужбина.
Разбира се! Да, за Бога! Защо, по дяволите, вие англичаните направихте всичко това? Искам да знам и ще мълча, докато не науча.
Рецепцията на „Савой“ му осигури тоалетни принадлежности, пижама и хавлия с инициалите на хотела. Натопи се в огромната гореща вана и лежа в нея, докато кожата му се сбръчка. След това изпи прекалено много чаши с бренди и си легна.
Беше помолил да го събудят в десет на следващата сутрин, но, разбира се, това се оказа излишно. В осем и половина вече беше буден. Взе душ и се избръсна до девет. Поръча си английска закуска и докато чакаше, телефонира на стария Норкрос, на „Сейвъл Роу“. Трябваха му дрехи незабавно. Не можеше да се разхожда из Лондон с взет назаем шлифер, пуловер и панталони не по мярка, дадени му от агент, наричащ себе ри „Круша“, на една подводница в Средиземно море.
Когато затвори телефона, си даде сметка, че у себе си няма никакви пари освен десетте лири, дадени му от специалния фонд на летище Лейкънхийт. Предполагаше, че няма да има проблеми. Трябваше да поиска да прехвърлят известна сума от Швейцария. Досега не беше имал време да се замисля над дребните житейски проблеми — главната му грижа беше да оцелее.
Мина му през ум, че трябва да свърши много неща. И трябваше да си намира работа — дори и само за да овладее ужасния спомен — безкрайната болка от Кампо ди Фиори. Първо щеше да накара мозъка си да мисли за ежедневните, простите неща. Защото съществените проблеми можеха да го влудят.
Боже мили! Дребните неща! Моля те! Дай ми време да запазя разсъдъка си!
Видя я във фоайето на хотела, докато чакаше управителя да му осигури малко пари за ежедневни нужди. Седеше на едно кресло, четеше вестник „Таймс“ и беше облечена в някаква строга военна униформа — нямаше представа точно какво означаваха пагоните. От офицерската шапка до раменете на вълни се спускаше тъмнокестенявата й коса и очертаваше лицето. Беше виждал това лице — лице, което се помни. Но се беше запазило в паметта му като по-младо. Тази жена беше прехвърлила тридесетте — онази, която помнеше, не беше на повече от двадесет и две, двадесет и три. Скулите й бяха високи, а носът — повече келтски, отколкото английски — беше остър, леко обърнат нагоре, деликатен. Устните й бяха пълни. Макар че не можеше да види очите, той знаеше как изглеждат — много сини, по-сини от всички други женски очи, които беше виждал.
Това помнеше — ядосани сини очи, втренчени в него. Ядосани и пълни с презрение. Не се беше сблъсквал често с такава реакция. Дразнеше го.
Защо си спомни това? Кога беше то?
— Сеньор Фонтини-Кристи! — Управителят на хотел „Савой“ излезе от една врата и закрачи бързо към него с плик в ръка. — Хиляда лири, както пожелахте.
Виторио пое плика и го мушна в джоба на шлифера си.
— Благодаря ви.
— Обадихме се за лимузината ви. Ще бъде тук скоро. Ако желаете да се качите в апартамента си, ще ви уведомим веднага щом дойде.
— Благодаря, ще чакам тук. Ако не ви притесняват дрехите ми, разбира се.
— Но, моля ви, сеньор! За нас винаги е удоволствие да приемаме членовете на семейство Фонтини- Кристи. Баща ви ще се присъедини ли към вас този път? Надяваме се, че е добре?
— Не, няма да дойде. — Виторио не видя смисъл да обяснява повече. Явно новината не беше стигнала до Англия или ако беше, изглежда, военните комюникета я бяха направили да изглежда незначителна. — Между другото, знаете ли коя е онази дама там? Седналата. С униформата.
Управителят погледна дискретно към другия край на почти празното фоайе.
— Да, сър. Това е мисис Спейн. Или по-скоро бившата мисис Спейн. Разведена е. Струва ми се, че отново се е омъжила. Не идва често при нас.
— Спейн?
— Да, сър. Доколкото виждам, тя е в противовъздушната отбрана. Доста сериозни войски наистина.
— Благодаря — каза Виторио и учтиво освободи управителя. — Ще почакам колата тук.
— Да, разбира се. Ако има нещо, с което да направим пребиваването ви тук по-приятно, моля, не се колебайте да ни се обадите.
Управителят кимна и се отдалечи. Фонтини-Кристи погледна отново жената. Тя хвърли един поглед към часовника си и продължи да чете.
Помнеше името Спейн, защото не беше съвсем сигурен как се пише, заради това помнеше и човека. Беше преди единадесет, не, дванадесет години. Той придружаваше Савароне в Лондон, за да присъства на преговорите му с някаква английска фирма — това беше част от обучението. Представиха му Спейн една вечер в „Амбасадор“ — млад човек, само две или три години по-възрастен от него. Англичанинът му се беше сторил до известна степен забавен, но в дълбоката си същност — отегчителен човек. Спейн беше продукт на своята среда и се задоволяваше само да консумира плодовете на труда на предайте си, без да допринася с нещо особено, ако не се брои вещината му в конните надбягвания. Савароне не беше одобрил Спейн и беше казал това на най-големия си син, което, съвсем естествено, накара този син да поднови познанството.
Но само за кратко време. И Виторио изведнъж си спомни защо. Това, че не му беше дошло наум още в самото начало, беше само още едно доказателство, че почти е успял да заличи съществуването й от спомените си — не на жената в другия край на фоайето, а това на собствената си съпруга.
Тогава, преди дванадесет години, тя също беше дошла в Англия. Баща му беше решил, че присъствието й ще окаже някакво задържащо влияние върху своенравния му твърдоглав син. Само че тогава Савароне не познаваше снаха си толкова добре; после я опозна, но по онова време — не. Шеметната атмосфера в лондонския Мейфеър в разгара на сезона й действаше като някакъв тоник.
Жена му беше запленена от Спейн — един от двамата прелъсти другия. Виторио не обърна особено внимание, защото сам той беше ангажиран.
Не след дълго дойде и неприятната конфронтация. Бяха хвърлени обвинения, ядосаните сини очи го бяха гледали с укор.
Виторио прекоси фоайето и застана до креслото. Бившата жена на Спейн вдигна поглед към него. Той долови някакво колебание — сякаш не беше сигурна. След това колебанието изчезна и се появи презрението, което той така добре помнеше. Погледите им се срещнаха за секунда — не повече — и тя се наведе отново към вестника.
— Мисис Спейн?
Тя пак вдигна поглед.
— Казвам се Холкрофт.
— Познаваме се.
— Да. Вие сте Фонтини… — Тя замълча.
— Фонтини-Кристи. Виторио Фонтини-Кристи.
— Да. Преди толкова години. Извинете ме, но днес имам много работа. Сега чакам някого и няма да имам друго време да прегледам вестника.
Тя продължи да чете. Виторио се усмихна.
— Колко бързо се отървавате от мен!
