Знакът на близнаците

— Мисля — каза Бревър бавно, — че искаме да чуем нещо повече за необичайната доставка, направена на семейство Фонтини-Кристи от гръцкия православен орден „Ксенопи“.

— Моля?! — Виторио беше изумен. Тези думи не му говореха нищо. Изглежда, беше станала някаква грешка.

— Казах ви. Бях посланик в Атина. Докато траеше мандатът ми, създадохме дипломатически връзки в цялата страна, включително, разбира се, и с религиозни организации. Въпреки неспокойните времена, които преживява Гърция, църковната йерархия си остава могъща сила.

— Не се и съмнявам — отговори Виторио. — Но наистина нямам представа какво общо има това с мен.

Тийг се наведе напред и впи поглед във Фонтини-Кристи. Димът се виеше пред лицето му.

— Моля ви — каза той. — Ние свършихме нашата част от работата. Както сам казахте, съвсем правилно, ние спасихме живота ви. Изпратихме най-добрите си специалисти, платихме хиляди на корсиканците, поехме значителни рискове с една подводница, а от тях нямаме излишни, знаете това, и задействахме току-що създаден въздушен мост. Всичко това, за да ви измъкнем оттам. — Тийг замълча, остави цигарата си в пепелника и леко се усмихна. — Животът на всички хора е нещо свято може би, но усилията, които можем да положим, за да го удължим, не са неограничени.

— От името на военноморското командване мога да кажа — заговори Хакет с добре овладяно раздразнение, — че действахме сляпо, подтиквани от най-висши правителствени кръгове. Изложихме на опасност жизненоважни бойни операции и това решение би могло да ни струва смъртта на много хора в най-близко бъдеще. А в замяна все още не сме получили нищо.

— Тези господа, самото правителство, взеха това решение по мое настояване — каза посланик Антъни Бревър натъртено. — Бях напълно убеден, че каквато и да е цената, е абсолютно наложително да ви изведем от Италия. Ще говоря направо, сеньор Фонтини-Кристи. Не ни интересува вашият живот. Интересува ни информацията, с която разполагате. Ето това искам да ви кажа. А сега, къде се намира пратката? Къде е контейнерът?

Виторио издържа на погледа на Бревър, въпреки че усети смъдене в очите. Всички мълчаха напрегнато. Бяха му казали неща, засягащи най-висши правителствени кръгове, и той беше в центъра им. Но не знаеше нищо повече от това.

— Не мога да ви кажа нещо, което не знам.

— Товарната композиция от Солун. — Гласът на Бревър беше рязък. Ръката му се спусна леко върху масата и мекото тупване на дланта в дървото стресна Виторио. — Два трупа в локомотив на товарната гара в Милано. Единият от тях свещеник. Някъде след Баня Лука, на север от Триест след Монфалконе, някъде в Италия или Швейцария вие сте посрещнали тази композиция. Къде?

— Не съм посрещал никаква композиция, господине. Не съм ходил нито в Триест, нито в Баня Лука. За Монфалконе чух нещо, но това беше само една фраза, която за мен не означава нищо. Нещо щяло да се случи в Монфалконе. Това е всичко. Баща ми не каза нищо повече. Обясни ми, че ще ми каже повече след случката в Монфалконе. Не преди това.

— А двамата мъртъвци в Милано? На товарната гара? — Бревър не се отказваше. Беше напрегнат до краен предел.

— Прочетох за тях във вестниците. Не ми се стори кой знае колко важно.

— Били са гърци.

— Това разбрах.

— Срещнали сте се с тях. Те са ви предали нещо.

— Не съм се срещал с никакви гърци. Не съм получавал нищо.

— Боже мой! — прошепна Бревър болезнено. За всички стана ясно, че дипломатът наистина е обладан от опасенията си. Не търсеше външен ефект.

— Успокой се — каза вицеадмирал Хакет безизразно. Дипломатът заговори отново — бавно, внимателно, сякаш се мъчеше да овладее мислите си:

— Между гръцкия орден и италианската фамилия Фонтини-Кристи е било постигнато споразумение. За нещо с изключителна важност. Някъде между девети и шестнадесети декември, датите на тръгването на влака от Солун и пристигането му в Милано, от третия вагон е бил свален един сандък. Съдържанието му е било толкова важно, че маршрутът на влака е бил подготвен на отделни етапи и само един човек, монахът от ордена в локомотива, го е знаел целия. Разполагал е с всички необходими пътни документи, които е унищожил, преди да убие машиниста и да се самоубие. Само той е знаел къде трябва да се осъществи срещата и къде трябва да се свали контейнерът, за да бъде скрит. Той и тези, които са се заели да го скрият. Фонтини-Кристи. — Бревър замълча и впи поглед във Виторио. — Това са фактите, господине. Така, както ми бяха предадени от нашия куриер в Патриаршията. Те, заедно с мерките, които предприе нашето правителство, би трябвало да ви убедят, че трябва да ни дадете информацията, с която разполагате.

Фонтини-Кристи се размърда в стола си и извърна поглед от напрегнатото лице на посланика. Беше сигурен, че тези трима мъже смятат, че ги лъже. Трябваше да ги убеди, че не е така. Но първо трябваше да помисли. Значи, ето каква беше причината. Някакъв товарен влак от Солун беше накарал британското правителство да предприеме извънредни мерки… а какво беше казал Тийг? Да удължат живота му-. Но не неговият живот ги засягаше, както ясно бе дал да се разбере Бревър. Интересуваше ги информацията, която смятаха, че притежава.

Само че, разбира се, той не притежаваше никаква информация.

От шести до шестнадесети декември. Баща му беше заминал за Цюрих на дванадесети. Само че не беше стигнал до Цюрих и не искаше да каже на сина си къде е бил… Бревър, изглежда, имаше сериозно основание да се притеснява. И все пак имаше и други неясни неща. Още въпроси без отговор. Виторио се обърна към дипломата:

— Изслушайте ме. Вие казахте „фамилията Фонтини-Кристи“. Това значи баща и четирима синове. Името на баща ми е Савароне. Вашият капитан Нилънд ме представи като Савароне Фонтини-Кристи, но малкото ми име е Виторио.

— Да — отговори едва чуто Бревър, сякаш го принуждаваха да стигне до заключение, което той отказваше да приеме. — Разбрах това.

— А от гърците сте получили името Савароне, така ли е?

— Той не би могъл да се справи с такова нещо сам. — Гласът на Бревър отново едва се чуваше. — Вие сте най-големият му син. Вие управлявате заводите. Би трябвало да ви е уведомил. Имал е нужда от помощта ви. Подготвени са повече от двадесет документа, знаем това със сигурност. Имал е нужда от вас!

— Това е нещо, в което очевидно, може би отчаяно ви се е искало да вярвате. И защото сте повярвали, сте решили да спасите живота ми на всяка цена и да ме изведете от Италия. Изглежда, знаете какво се случи в Кампо ди Фиори.

— Научихме го най-напред от хората на Съпротивата — каза Тийг. — Не след дълго потвърдиха и гърците.

Гръцкото посолство в Рим е следяло отблизо действията на Фонтини-Кристи. Очевидно, без да знае защо. Атинската ни връзка се е обадила на хората от посолството и след това на нас.

— И сега искате да кажете — каза Бревър ледено, — че всичко това е било напразно?

— Не „искам да кажа“. Заявявам го направо. През периода, който посочихте, баща ми каза, че ще замине за Цюрих. Боя се, че по онова време не обърнах на това кой знае какво внимание, но няколко дни по-късно се появи неотложна причина да се свържа с него. Обадих се във всички възможни хотели в Цюрих, но го нямаше никъде. После не ми каза нито къде е ходил, нито какво е правил. Това е истината, господа.

Двамата военни погледнаха дипломата. Бревър бавно се отпусна назад — жест на отчаяние и умора. Остана известно време мълчалив и загледан в плота на масата, след което заговори:

— Животът ви все пак е запазен, сеньор Фонтини-Кристи. Надявам се цената да не е била прекалено висока.

— Разбира се, аз не мога да отговоря на този въпрос. Защо са сключили това споразумение с баща ми?