— Не намирам, че е трудно да го направя — отговори тя, без да го погледне.
— Мисис Холкрофт, минаха толкова години. Английският поет е казал, че нищо не променя така, както годините.
— Английският поет също така е казал, че леопардът не променя петната си. Наистина съм много заета. Приятен ден.
Виторио щеше да кимне и да се отдалечи, но забеляза, че ръцете й треперят — едва забележимо. Мисис Холкрофт не беше толкова уверена в себе си, колкото искаше да покаже с поведението си. Той не си даде сметка точно защо остана. Би трябвало да бъде сам — ужасният спомен за бялата светлина и смъртта го изгаряше. Не желаеше да го споделя с никого. Но пък искаше и да говори. С когото и да било. За каквото и да било.
— Прекалено закъсняло ли е едно извинение за детинско поведение преди дванадесет години?
— Как е съпругата ви? — Жената вдигна поглед.
— Умря при автомобилна катастрофа преди десет години.
Мисис Холкрофт го гледаше с нетрепващ поглед. Враждебността й сякаш понамаля. После премигна от неудобство и леко смущение.
— Съжалявам. Извинете ме.
— Аз трябва да се извиня. Преди десет години вие искахте обяснение. Или утеха. Не можах да ви дам нито едното, нито другото.
Жената си позволи да се усмихне едва забележимо. В сините й очи се появи следа, ако наистина беше само следа, от топлота.
— Вие бяхте един много арогантен млад човек. А аз никак не бях склонна да прощавам. При онези обстоятелства. Сега, предполагам, съм по-склонна.
— Вие бяхте над игрите, които играехме, мисис Холкрофт. Трябваше да го разбера.
— Колко обезоръжаващо звучи… Мисля, че няма нужда повече да говорим за това.
— Бих искал да поканя вас и съпруга ви на вечеря, мисис Холкрофт. — Той чу думите, сякаш ги каза някой друг. Произнесе ги импулсивно. Тя го изгледа.
— Наистина ли искате това?
— Разбира се. Напуснах Италия доста набързо благодарение на вашето правителство. Дрехите, които нося, ми бяха осигурени от ваши сънародници. Не съм бил в Лондон от няколко години и нямам много познати.
— Любопитно.
— Извинете?
— Това, че сте напуснали Италия набързо и че носите чужди дрехи. Това повдига някои въпроси.
Виторио се поколеба и отговори тихо:
— Ще ви бъда много благодарен, ако проявите разбирането, което аз не проявих преди дванадесет години. Предпочитам да не ми задават тези въпроси. Но бих желал да ви поканя на вечеря. И съпруга ви, разбира се.
Тя го погледна с любопитство. Устните й се разтеглиха в усмивка. Беше взела решение.
— Името на съпруга ми беше Спейн. Холкрофт е моето име. Джейн Холкрофт. Приемам поканата ви.
Прекъсна ги управителят на „Савой“:
— Сеньор Фонтини-Кристи, колата ви пристигна, сър.
— Благодаря — отговори Виторио, без да отделя поглед от Джейн Холкрофт. — Идвам веднага.
— Да, сър. — Управителят кимна и се отдалечи.
— Мога ли да дойда да ви взема? Или да изпратя колата?
— Няма достатъчно бензин. Ще дойда сама. В осем часа.
— В осем часа. Довиждане.
— Довиждане.
Виторио тръгна по дългия коридор на Адмиралтейството, придружен от капитан Нилънд, който го беше посрещнал на пропуска. Нилънд беше на средна възраст, типичен военен и доста впечатлен от себе си. Или италианците не му правеха никакво впечатление. Въпреки че Виторио говореше английски съвсем свободно, Нилънд продължаваше да използва най-прости думи и да повишава глас, сякаш се обръщаше към дете със забавено развитие. Фонтини-Кристи беше сигурен, че капитанът не е чул отговорите му — човек не може да чуе за преследване, смърт, бягство и да отговаря единствено с банални фрази от типа на: „Странно, нали?“… „Нима?“… „Морето край Генуа е доста бурно през декември, изглежда?“
Докато крачеше по коридора, Виторио се мъчеше да компенсира неприятното впечатление от капитана с благодарността към стария Норкрос.
Военният приказваше, а Норкрос действаше. Старият шивач го беше облякъл само за няколко часа.
Дребните неща, съсредоточи се върху дреболиите от ежедневието.
И преди всичко овладей се максимално по време на разговора с хората от този Пети разузнавателен сектор, каквито и да са те. Трябваше да научи, да разбере толкова много неща. Неща, които засега не можеше да проумее. Не би трябвало да позволи ужасът от Кампо ди Фиори да замъгли съзнанието му, докато изрежда събитията там. Ето защо трябваше именно да ги изреди — хладно, с безразличие.
— Оттук — каза Нилънд и посочи една сводеста врата, която повече подхождаше на катедрала или на изискан мъжки клуб, отколкото на военно учреждение. Капитанът отвори една тежка врата, обкована с излъскани медни орнаменти, и Виторио влезе.
В просторната стая нямаше нищо, което да не отговаря на обстановката в някой тих, много богат клуб. Двата големи прозореца гледаха към двора, всичко беше тежко, с много орнаменти — завесите, мебелите, лампите, а до известна степен и тримата мъже, седнали около масивната махагонова маса в средата. Двама от тях бяха в униформи. Пагоните и отличията на гърдите им ясно обозначаваха високи чинове, но Виторио не знаеше какви. Мъжът в цивилно облекло имаше вид на умел дипломат, за което допринасяше и навосъченият му мустак. Говореха тихо, думите им бяха двусмислени. Стремяха се да проявяват гъвкавост Цивилният седеше откъм тясната страна на масата, а двамата военни — от двете му страни. Имаше и един свободен стол — явно за него.
— Господа — каза капитан Нилънд, сякаш обявяваше пристигането на пратеник в кралския двор, — сеньор Савароне Фонтини-Кристи от Милано.
Виторио погледна плиткоумния англичанин — той не беше чул и дума от това, което му каза.
Тримата около масата се изправиха като един. Заговори цивилният:
— Да ви се представя, сър. Казвам се Антъни Бревър и няколко години съм бил посланик на негово величество в Атина. Отляво е вицеадмирал Хакет от Кралския флот, а отдясно — генерал Тийг от военното разузнаване.
Последваха официални кимвания, след което Тийг наруши официалния тон, заобиколи масата и протегна ръка на Виторио.
— Радвам се, че сте тук, сеньор Фонтини-Кристи. Запознах се с първоначалния доклад. Имали сте доста премеждия. Добре дошли.
— Благодаря — отговори Виторио и стисна ръката на генерала.
— Седнете, моля — покани го Бревър, посочи свободния стол и седна на своя. Двамата офицери също седнаха. Хакет го направи доста церемониално, дори помпозно. Тийг — съвсем непринудено. Генералът извади от джоба си пакет цигари и предложи на Виторио.
— Не, благодаря — отговори той. Да запали цигара заедно с тези хора би означавало да покаже благоразположение, което нито чувстваше, нито искаше те да мислят, че чувства. Един от уроците на Савароне.
Бревър продължи бързо:
— Да не губим време. Сигурен съм, че знаете кой е предметът на нашите тревоги. Гръцката пратка.
Виторио погледна дипломата. След това двамата офицери. Те също го гледаха. С очакване.
— Гръцка пратка? Не знам нищо за никаква гръцка пратка. Но знам колко съм ви благодарен за това, което направихте. Нямам думи да я изразя и на двата езика. Вие спасихте живота ми. За това трябваше да умрат други. Какво повече мога да кажа?
