Всичко, което беше направил брат му, противоречеше на спомените, които тези хора имаха за Фонтини-Кристи. Ако беше дошъл при тях открито, в мир, всичко щеше да е толкова просто! Но войникът не би могъл да направи това. Той винаги беше готов да воюва.
— Значи контейнерът трябва да е заровен някъде около тази спирка?
— Вероятно. Има няколко пътеки на север нагоре към планините. Но коя от тях? Не знаем това.
— В дневника сигурно има някакъв знак.
— Да, ако знаеш къде да търсиш. Войникът не знае.
Адриан се замисли. Брат му беше пропътувал огромно разстояние и беше успял да заблуди разузнаването на най-могъщата държава в света.
— Може би го подценяваш.
— Той не е планинец.
— Не е — каза замислено Адриан. — Той е нещо друго. Какво би търсил той? Ето за това трябва да се замислим.
— Някое недостъпно място. Място, до което не може да се стигне лесно. Такива места има много. Планината е пълна с тях.
— Но преди малко каза, че ще се стреми да сведе възможностите до минимум…
— Сеньор?
— Не, нищо. Мислех за… Няма значение. Виждаш ли, той знае къде не бива да търси. Знае, че контейнерът е бил тежък и е трябвало да бъде транспортиран с нещо. Не започва само с дневника…
— Не знаех това.
— Той го знае.
— В тъмнината то няма да му помогне особено.
— Погледни през прозореца — каза Адриан. Навън вече се зазоряваше. — Разкажи ми за другия, търговеца.
— Лейнкраус?
— Да. Какво знаеше той?
— Отговорът на този въпрос си отиде заедно с него. Дори и Франческа не знае.
— Франческа?
— Сестра ми. Когато братята ми умряха, тя остана най-възрастната. Пликът отиде у нея.
— Плик? Какъв плик?
— Инструкциите на дядо ти.
Адриан разгърна страниците, написани от баща му. След като той беше успял да си спомни тази подробност след толкова години, би трябвало да им обърне повече внимание.
— Сестра ми живя в Шамполук, докато се омъжи за Капомонти. Познаваше Лейнкраус по-добре от всички нас. Старият Лейнкраус умря в магазина си. При пожар. Много хора смятаха, че е било нещастен случай.
— Не разбирам.
— Лейнкраус бяха евреи.
— Да. И какво?
Голдони продължи. Пликът, останал у най-възрастния от тях, трябвало да бъде предаден на този, който дойде в Шамполук и заговори за металния контейнер, забравения излет в планината и железопътната спирка.
— Сеньор, трябва да знаете, че сега сме едно семейство. Капомонти и Голдони. След всичкото това време, през което не дойде никой, ние сме разговаряли помежду си…
— Обяснете ми…
— Пликът насочваше към стария Капомонти…
Адриан погледна страниците.
— Преди да умре, Капомонти посвети зет си Лефрак.
— Значи Лефрак знае?
— Само една дума. Името Лейнкраус.
Адриан се сепна и се замисли. Както при дълъг и сложен кръстосан разпит, отделните думи и фрази изведнъж застанаха на фокус, придобиха смисъл.
Думите. Търси думите. Така както брат му търси насилието.
Той запрелиства страниците в ръцете си, докато намери каквото търсеше.
Гняв, тъга, недомлъвки.
— Голдони, чуй ме. Трябва да се опиташ да си спомниш. Нещо се е случило… Нещо лошо, тъжно, възмутително. И е било свързано с Лейнкраус.
— Не.
Адриан млъкна. Сакатият Голдони не го беше оставил да довърши.
— Как така „не“? — попита той тихо.
— Казах ти. Не познавах Лейнкраус добре. Почти не си говорехме.
— Защото са били евреи? И тук ли се бяхте заразили от тази болест?
— Не разбирам.
— Мисля, че разбираш. — Адриан се вгледа в него. Планинецът отклони поглед. — Може и наистина да не си познавал това семейство. Възможно е. Но сега ме излъга. Защо?
— Не лъжа. Просто не бяха приятели на семейство Голдони.
— И на Капомонти?
— И на Капомонти.
— Не ви ли се нравеха?
— Не ги познавахме! Страняха от хората. Имаше и други евреи. Дружаха помежду си, това е!
— Не е само това. — Адриан знаеше, че отговорът е наблизо. Може би и самият Голдони не съзнаваше, че го знае. През юли 1920 година нещо се е случило. Какво?
— Не мога да си спомня.
— Четиринадесети юли 1920. Какво се е случило тогава?
Голдони започна да диша учестено, челюстите му се стегнаха. Остатъците от краката му помръднаха.
— Тази дата не означава нищо — прошепна той.
— Позволи ми аз да преценя това — каза Адриан.
— Нещата се промениха. Толкова много неща се промениха — отговори планинецът с треперещ глас.
— Четиринадесети юли 1920 година. — Адриан се втренчи в Голдони.
— Казах ти! Тази дата не ми говори нищо!
— Дяволите да те вземат! — Адриан скочи от стола.
Не беше изключено дори да го удари. След това планинецът каза:
— Беше пребит един евреин. Млад евреин, който се записа в църковното училище… Беше пребит. И умря три дни след това. — Планинецът не каза всичко. Адриан се отдръпна от инвалидния стол.
— Синът на Лейнкраус? — попита той.
— Да.
— Защо в църковното училище?
— Не можеше да влезе в държавното. Свещениците го приеха, за да се учи.
Адриан бавно се отпусна на стола, без да отделя поглед от Голдони.
— Кажи ми всичко. Кой го преби?