очи. Андрю се наведе напред.
— Но все нещо си спомняте, нали? — Не беше в състояние да прикрие студенината в гласа си.
— Не, сеньор Фонтини-Кристи. Не помня нищо.
— Преди малко споменах датата 14 юли 1920 година. За вас тя е позната.
— Прекалено отдавнашна е, за да я помня.
— Трябва да ви кажа, че съм военен. Разпитвал съм стотици хора и зная кога ме лъжат.
— Нямам такова намерение, сеньор. За какво ми е? С удоволствие бих ви помогнал, ако можех.
Андрю продължи да го гледа.
— Преди години по линията на юг от Зермат е имало спирки.
— Останали са няколко — каза Голдони. — Не много. Сега от тях няма нужда.
— Кажете ми, всички те имаха имена на птици, нали?
— Някои — прекъсна го планинецът. — Не всички.
— А имаше някоя с думата „ястреб“ в името? Ястребово… нещо?
— Ястреб? Защо питате това?
Едрият осакатен планинец вдигна поглед. Сега беше уверен и нетрепващ.
— Кажете ми имаше ли такава спирка?
Голдони остана мълчалив.
— Не — каза той след малко.
Андрю се облегна назад.
— Вие ли сте най-големият син на семейство Голдони?
— Не. Очевидно някой от братята ми е бил с баща ви и дядо ви.
Андрю започна да разбира. Алфредо Голдони беше получил къщата, защото беше останал без крака.
— Къде са братята ви? Искам да поговоря и с тях.
— Съжалявам, но отново трябва да ви попитам дали не се шегувате. Братята ми са мъртви. Всички знаят това. Братята ми, чичо ми, двама мои братовчеди. Всички са мъртви. В Шамполук вече няма планински водачи от семейство Голдони.
Андрю престана да диша. Осъзна казаното и пое дълбоко дъх. Едно-единствено изречение беше ликвидирало цялата му преднина.
— Трудно ми е да повярвам — каза тон студено. — Всичките тези хора мъртви? Как са умрели?
— Затрупа ги лавина, сеньор. През шестдесет и осма едно цяло село беше затрупано. Изпратиха спасителни екипи чак от Зермат. Водеха ги нашите хора. Три държави ни удостоиха с най-високите си отличия. За останалите това не беше от голяма полза, но аз получавам малка пенсия. Тогава загубих краката си. От премръзване. — Той потупа остатъците от мускулестите му някога крака.
— И не знаете нищо за онзи преход през 1920 година?
— Как бих могъл?
— Имам описанията на баща ми. — Андрю извади ксерокопията от джоба си.
— Това е нещо друго. Трябваше да ми кажете в самото начало. Прочетете ми ги.
Андрю ги прочете. Описанията бяха неясни, представите, които предизвикваха — противоречиви. Хронологията на събитията беше объркана, а също и характерните особености на маршрута.
Голдони слушаше. От време на време затваряше подпухналите си очи и извръщаше лице на една страна, сякаш се мъчеше да събуди зрителните си представи. Когато Андрю завърши, той поклати замислено глава.
— Съжалявам, сеньор. Това, което ми прочетохте, би могло да се отнася за двадесет или тридесет различни маршрута. Доста от описаните неща изобщо не са в нашия район. Простете ми, но мисля, че баща ви е сбъркал. Предполагам, че говори за една пътека, която се намира на запад оттук. Не е трудно да се заблуди.
— И нищо не ви се струва познато?
— Напротив. Всичко. И нищо. Това са описания на местности, пръснати на стотина квадратни километра площ. Съжалявам. Не е възможно да ви кажа нищо конкретно.
Андрю беше объркан. Все още имаше чувството, че планинецът лъже. Трябваше да опита още нещо. След това можеше да действа. Ако и това не доведеше доникъде, щеше да приложи друга тактика.
— Вие ли сте най-възрастният жив Голдони?
— Не. Имам две по-големи сестри. Едната е жива.
— Къде е тя?
— В Шамполук. На „Виа Сестина“. Синът й обработва земята ми.
— Как се казва? По мъж?
— Капомонти.
— Капомонти? Това са съдържателите на странноприемницата, нали?
— Да, сеньор.
Андрю стана и прибра спомените на баща си в джоба си. Стигна до вратата и се обърна:
— Възможно е да се върна.
— За мен ще е удоволствие.
Андрю се качи на джипа и запали мотора. Оттатък оградата племенникът седеше неподвижно на кормилото на трактора и го наблюдаваше. Лицето му сякаш казваше: „Махай се оттук! Трябва да изтичам до къщата, за да чуя за какво си дошъл.“
Андрю освободи ръчната спирачка и натисна газта. Ландроувърът пое по пътя, направи обратен завой и тръгна към селото.
Изведнъж очите му се спряха на нещо твърде очевидно и нормално, за да му обърне внимание. Изруга.
Покрай пътя имаше стълбове с телефонен кабел.
Безпредметно беше да търси старицата на „Виа Сестина“ — нямаше да е там. Хрумна му нещо друго. При новите обстоятелства това беше по-добрата стратегия.
— Жено! — изкрещя Голдони. — Бързо! Помогни ми! Телефонът!
Жена му бързо влезе в стаята и улови ръкохватките на инвалидния стол.
— Да се обадя ли аз? — попита тя.
— Не, аз ще позвъня. — Набра номера. — Лефрак? Чуваш ли ме? Той дойде. След толкова много време. Фонтини-Кристи. Но не каза това, което трябваше. Търси железопътна спирка, в чието име има „ястреб“. Не каза нищо повече. Не ми вдъхва доверие. Трябва да се свържа със сестра си. Събери другите. Ще се срещнем след час… Не тук! В странноприемницата.
Андрю беше залегнал в тревата срещу къщата и наблюдаваше прозорците и вратата с бинокъла си. Слънцето залязваше зад западните склонове и скоро щеше да се стъмни. В къщата запалиха лампи — вътре се движеха сенки. Нещо ставаше.
Една кола дойде на заден ход по алеята. От нея изскочи племенникът и изтича до вратата. Тя се отвори.
Появиха се Голдони в инвалидния стол и жена му. Младежът избута стола до колата. Голдони стискаше нещо в ръце. Андрю фокусира бинокъла върху предмета.
Приличаше на голяма книга, но не съвсем. Голям, тежък том. Счетоводна книга.
Жената на Голдони задържа вратата на колата отворена, а племенникът улови безкракия човек под мишниците и го премести на седалката. Голдони се сгърчи от болка, жена му го закопча с предпазния колан.
През отворената врата Андрю можеше да види безкраката фигура на Голдони. Отново насочи бинокъла към голямата книга в ръцете му — стискаше я, сякаш беше нещо невероятно ценно и се боеше да не го изгуби. След това Андрю видя, че в ръцете си старецът държи и още нещо, нещо познато. Между книгата и гърдите му се виждаше парче лъскав метал. Беше цев на къса, едрокалибрена ловджийска пушка — от тези, които използват враждуващите фамилии от Юга. В Сицилия. Наричаше се „лупара“ — от „лупо“, вълк. На
